Хюрем. Московската наложница

— Никой ли няма да ми обърне внимание?

Момичето вдигна глава и погледна изумено. В очите му имаше скрита тревога. Ако девойката беше по-грозна, Александра можеше да нарече погледа ѝ глуповат. Тя осъзна, че момичето не разбира езика ѝ. Като посочи гърдите си, каза търпеливо:

— Казвам се Александра. Александра… А-лек-сан-дра. А това там е Мерзука… Мер-зу-ка.

Докато заравяше джезвето с дълга дръжка в пепелта, в очите на момичето проблесна искра и то повтори жеста на Александра, като посочи гърдите си с показалец:

— Йо София… Со-фи-я.

Отвътре излезе друго момиче, което беше чуло разговора им. Бял тюл покриваше въгленовочерната му коса. „Тези момичета по-хубави ли са от мен?“, зачуди се Александра. Честно казано, ако всички в харема бяха толкова красиви, задачата ѝ щеше да се окаже доста трудна. Двете момичета забъбриха нещо, което тя не можа да разбере.

— От часове чакаме. Гладни сме, ожадняхме, изморени сме. Няма ли кой да ни обърне внимание? — повиши тон Александра.

Не можеше да удържи надигащата се в нея вълна на гняв. Вече не я интересуваше дори и това, че момичето, което вареше чай на мангала, ѝ направи знак да млъкне, доближавайки пръст до устните си.

— Казвам се Александра — извика. — Александра Анастасия Лисовска. Идвам от Крим.

Отеквайки в затвореното пространство, гласът на Александра беше достигнал до всички етажи и отделения. Настъпи тишина. След секунда-две отвсякъде занадничаха красиви женски глави. Ала освен шумоленето на платове, друг звук не се долавяше.

Усилията на Мерзука да успокои спътницата си останаха без резултат. Александра вдигна глава нагоре и се обърна към жените, които се кокореха насреща ѝ с любопитство:

— Така ли посреща османският род дъщерята на майката на кримския хан Мехмед Герай — Гюлдане султан, и сестрата на снаха ѝ Ай Бала Хатун?

Сега етажите, простиращи се от каменния под нагоре, зажужаха от женско бърборене. Александра си каза, че те не я разбират, защо крещи?

— Няма ли някой, който разбира езика ми?

Любопитните женски глави, протегнали се към празното пространство в средата, изведнъж изчезнаха, така както се бяха появили.

— Има!

Гръмовният глас, който се разнесе, беше толкова силен, че сърцата на Александра и Мерзука се обърнаха в гърдите от страх.

— Ти, нахалнице, как се осмеляваш да нарушаваш спокойствието и тишината на харема? Погледни насам!

На фона на предишния рев тази заповед като че ли беше дадена шепнешком. Александра не можеше да види, но знаеше, че жените, които обитаваха харема, скришом наблюдават какво се случва, без да се показват. Дори и двете момичета, които кипваха липов чай на мангала, също бяха изчезнали. Но и те със сигурност бяха някъде там. Тя беше убедена в това.