Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
— О, да — каза той тихо. — Много добре.
— Как… — започна Тави, но гърлото му се стегна. — Кой… Какво…
Арарис вдигна ръка.
— Първо — каза той, — трябва да ти разкажа за това. Но не искам да бъда този, който ще го направи. Това задължение по право принадлежи на Исана. Но тя… — той поклати глава. — Когато някой преживее толкова мъка и загуба и то толкова бързо, както се случи с нея, това оставя рани, не по-лоши от всеки меч. Можеш да излекуваш някои от тях. Но понякога те остават за дълго. Осакатяват. И най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да оцелееш с тях.
— Не разбирам — каза Тави.
— Исана… не мисли много ясно, когато става дума за теб. Не и тогава. Тя отчаяно те обича, Тави.
Тави захапа устни и кимна.
— Знам.
— Ужасно се страхува да не те загуби. Това засенчва нейната преценка, според мен. Нейната решителност. Вярвам, че тя отдавна е искала да ти каже истината. Но я държеше заключена толкова здраво, толкова дълго, че, струва ми се, вече просто не знае как да я освободи отново.
Тави поклати глава.
— Чакай. Арарис, каква истина?
— Истината за баща ти — каза тихо Арарис. — Истината за Гай Септимус.
Тави почувства как земята изчезва под краката му, когато чу тези думи.
Той знаеше — не, не знаеше, но предполагаше, анализирайки известните късчета информация и съединявайки ги в теория, когато курсорите го обучаваха на това. Беше безполезно упражнение, или поне той смяташе така, макар че може би по-правилно би било да се каже, че той просто е намерил нов начин да мечтае какво би било, ако в живота му действително присъстват родителите.
Той често правеше това като дете, рисуваше ги с часове, представяше си как изглеждат, как звучат, какво биха казали.
Какъв би бил животът му. Колко по-добър би могъл да бъде.
Разбира се, идеята за принцепса като неизвестния баща на Тави имаше една огромна непреодолима пречка на пътя си — пълното отсъствие на фурии, което преследваше Тави през целия му живот, с изключение на последните две години.
Но това вече не беше проблем.
Всъщност, когато се замисли, това трябваше да му стане повече от очевидно. Тави като призовател все още беше силно ограничен от неспособността си да контролира отделни фурии, но ако беше в Академията, досега щеше да е спечелил по две или три мъниста във всяка дисциплина.
Въпреки че не е рядкост призователи, особено потомци на граждани, да са надарени в няколко области на магията, беше изключително рядко някой, с изключение на най-талантливите, да притежава умения, които да покриват целия спектър на призоваването на фурии.
Това трябваше да е съвсем очевидно, но той предположи, че може би не е искал да е истина. Ако Арарис не грешеше, ако принцепсът наистина беше женен за майката на Тави, това означаваше, че той е законният наследник на Дом Гай. Това означаваше…
Кървави врани. Това означаваше, че Първият лорд има наследник.
И това е той. Тави.
Кървави врани. Това означаваше, че най-опасните и безпощадни хора на лицето на Карна ще искат да го видят мъртъв.
Него. Тави.
Всички късчета застанаха на мястото си. Вече виждаше защо Гай го изпрати в Академията — да му даде качествено образование. Да го представи на децата на гражданите. Да тренира с курсорите, да се обучава на изкуството на интригите и измамата.
Настаниха го в една стая с Макс — друг отхвърлен от алеранското висше общество, същия като самия Тави. Събирането им почти неизбежно ще прерасне в приятелство и Тави изведнъж почувства увереност, че Гай съзнателно е планирал да осигури на Тави поне един съюзник с магически сили на ниво Върховен лорд.
И планът на Първия лорд не спря дотук. Тави беше изпратен в легион, за да се изучи на изкуството на стратегията, тактиката, логистиката и лидерството. Разбира се, Гай не е очаквал, че Тави ще се окаже въвлечен в командването на кървавите събития, но Първият лорд — неговият дядо — едва ли беше страшно недоволен от резултата.
Гай.
Неговият дядо.
Той има дядо.
Тави задиша начесто и главата му се замая, но в нея се блъскаха прекалено много мисли, за да обръща внимание на това.
Не беше сигурен какво иска: да крещи, или да чупи, или да бяга, или да се смее, или да ридае. Умът му беше препълнен с идеи, спомени и варианти за бъдещето и само едно беше безспорно.
Всичко се беше променило.