Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Всичко.
— Аз… аз… — преглътна Тави и се застави да спре да заеква. — Знаех, че леля Исана не ми казва за родителите ми, но…
Арарис затвори очи и въздъхна. После ги отвори и погледна Тави.
— Не, Тави. Има много неща, които твоята майка не ти е казала за баща ти.
Тави се намръщи и отвори уста, за да зададе още един въпрос — и замръзна, защото изведнъж разбра с какъв тон Арарис каза думата „майка“.
Много неща, които майка му не му е казала.
Не леля Исана.
Неговата майка.
Исана. Исана беше неговата майка.
Сърцето на Тави внезапно заби и се сви, изгарящ пламък от шок и болка го прониза. Сякаш всяка мъничка рана, която сърцето му е получавало през всичките години, всяка малка мимолетна болка на самотното дете, всеки пристъп на отвращение към самия себе си, който изпитваше, когато другите деца го питаха за родителите му, всеки момент на страстен копнеж да запълни някак празнотата там, където би трябвало да са родителите му — всичко това се върна при него тук и сега, концентрираните страдания от целия му живот.
Тави извърна лице и се хвана с ръка за гърдите, пръстите му се плъзнаха по пластините на бронята. Разбира се, болката не беше физическа, но това не я правеше по-малко реална или по-малко ужасна.
— Сестра й беше убита по време на нападението на маратите в Първа калдеронска — каза Арарис. — Почти всички бяха. Всъщност ти се роди същата нощ — лицето му потъмня от старата болка. — Исана смяташе, че Септимус е бил предаден от друг алеранец и ако враговете му разберат, че е възможно да има наследник, със сигурност биха го убили. Затова тя те скри. Излъга за твоята майка. С помощта на водни фурии по време на къпане тя забави растежа ти. Искаше всеки, който те види, да си помисли, че си прекалено малък, за да си дете на Септимус, че си роден много след смъртта му.
Арарис пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Тави.
— Аз й помагах — каза той тихо. После посочи белезите си от изгаряне по лицето. — Това го направих сам, Тави. Арарис Валериан го смятаха за мъртъв и ако някой ме познаеше, щеше да се заинтересува изключително много защо се грижа за едно най-обикновено момче. Затова станах Фейд. Прост роб. Белезите бяха част от маскировката. Никой никога не поглеждаше по-далеч от тях.
Тави можеше само да гледа по-възрастния мъж. После чу собствения си глас:
— За това е искала да говори онзи ден.
Арарис се намръщи и кимна.
— Опита се. Но се уплаши от това, което може да се случи, ако ти каже.
Пред очите на Тави имаше пелена и сълзите сякаш само усилваха болката, разкъсваща гърдите му.
— През всичките тези години… тя ме е лъгала. Лъгала ме е.
Той вдигна глава и друга мисъл го прониза като светкавица.
— Ето защо не бях способен… тя ме е омагьосала. Тя е забавила растежа ми. Тя е потиснала способностите ми, а аз не знаех…
— Тави — каза Арарис със спокоен и грижовен глас. — Чакай. Трябва да разбереш, че всичко, което направи, го направи, защото те обича. Тя нямаше много варианти и направи всичко по силите си, за да те защити.
— Не — отсече Тави.
Тя му го беше причинила. Годините на унижение, болката от клеймото на изрод, неспособен да призове фурии, презиран и търпящ подигравки, където и да се появи. Той не се е родил изрод, без късмет по рождение, жертва на страшна случайност, както винаги е мислил.
Някой му го беше причинил това.
Неговата майка му го беше причинила.
Частта от Тави, която слушаше думите на Арарис, знаеше, че сингуларът е най-вероятно прав, но това беше малка и някъде далече намираща се част. Болката, възмущението и унижението оставяха много малко място за нещо друго.
— Тави — каза Арарис, — трябва да се успокоиш. Тя направи каквото трябваше.
— Не! — изплю Тави, яростта предаде на гласа му злобност. — Тя ме е лъгала. Тя ме е лишила от способността да призовавам — гласът му стана по-силен, извън контрол. — Знаеш ли колко нощи не съм спал, колко съм страдал, защото бях лишен от фурии изрод? Имаш ли и най-малката представа през какви унижения преминах? Колко самотен бях?
— Тави — каза Арарис с тих глас, както говорят с уплашен кон, — трябва да се вземеш в ръце. Помисли, момче. В момента тя се измъчва сама. Не знаеш какво ще се случи, когато започнеш участие в кампанията. Не знаеш дали ще се видите отново. Трябва да я видиш. Трябва да поправиш всичко, докато още е възможно.