66 градуса северна ширина

Пристанът бе заобиколен от няколко ниски хълма. Градът бе станал любима дестинация за по-богатите исландци от средната класа и някои от къщите бяха сменили собствениците си на безбожни цени две години по-рано. Но това вече не се случваше, разбира се.

Магнъс пое по хребета и стигна до един още недостроен квартал. Над една постройка дори стърчеше кран, но Магнъс бе сигурен, че работата няма да продължи скоро.

Някои от сградите в далечния край на квартала имаха обитатели. Магнъс спря пред една от тях и прочете записките на Арни от разпита на Исак Самуелсон след смъртта на Габриел Орн. За пореден път, записките на Арни бяха крайно оскъдни. В тях пишеше, че Исак е студент, макар че Арни не бе отбелязал къде, и че живее с родителите си — бащата беше министър, поне през януари, когато бе проведен разпитът. Вероятно бе подал оставка след Тиганената революция.

Магнъс слезе от колата и отиде до бяла едноетажна къща, отделена от другите. Беше хубава, с чудесна гледка, към пристанището, и би била приятна за живеене, ако в съседство нямаше строежи.

Натисна звънеца. Никакъв отговор. Изчака минута и опита пак.

Вратата се отвори от слаба жена със забрадка. Първоначално Магнъс я помисли за старица, но когато се вгледа по-внимателно, разбра, че едва ли е над петдесетгодишна.

Тя се усмихна — мимолетно пламъче живот по измъченото й лице.

Рак.

— Казвам се Магнус и работя в полицията на Рейкявик — каза той, леко преиначавайки служебното си положение. За щастие полицията в Исландия не държеше толкова на представянето и показването на значка, колкото американските им колеги. — Може ли да говоря с Исак?

— О, няма го — каза жената. — В университета е.

— В събота? — попита Магнъс. — В библиотеката ли? — Магнъс се надяваше да е там, така щеше лесно да го намери.

— О, не — Жената отново се усмихна. На Магнъс му стана приятно от това. Надяваше се състоянието й да е в резултат на химиотерапия, а не на самата болест. Разбира се, нямаше как да разбере и не можеше да попита. — Той е в Лондон.

— В Лондон? Той следва в Лондон, така ли?

— Да. В Лондонската икономическа школа. Последна година.

Магнъс изруга Арни наум. Зачуди се дали най-добрият детектив в Рейкявик изобщо бе разбрал къде учи Исак, или просто не бе счел това за достатъчно важно, за да го запише. Но и двата варианта не бяха за похвала. Глупак!

— Предполагам, че ти си майка му?

Жената кимна.

— Може ли да ти задам няколко въпроса? Свързани са със смъртта на Габриел Орн Бергсон през януари.

— Разбира се, заповядай — каза жената. — Казвам се Анита. Чакай да ти сипя едно кафе.

— Благодаря, няма нужда — отвърна Магнъс.

— Хайде сега! Това е едно от малкото неща, които още мога да правя. Мъжът ми играе голф, няма да се върне скоро.

Магнъс се събу и последва Анита в кухнята, където ги чакаше готово джезве кафе. Тя му наля една чаша с болезнена мудност. Седнаха на кухненската маса.

Жената сякаш вече се бе уморила до краен предел. Магнъс реши да бъде бърз.