Опасно за живота

„Да, в Грузия също обичат празниците, но никой никога не се напива така. Позор е за един мъж да се напие. Както казват японците — това значи да загубиш лицето си“ — помисли по-младият Висницки, като гледаше през затъмнените стъкла на колата.

Той обичаше Грузия като втора родина. За разлика от по-големия си брат Сергей се роди вече в Кутаиси. Знойният град с павирани улици беше неговото родно място. Шумните кутаиски момчета бяха негови приятели. А виж, неговият собствен по-голям брат — необщителният, затворен Иля, — непонятен, чужд човек, към когото в детството си Серьожа изпитваше едва ли не свещен трепет. На малкия Серьожа му се струваше, че Иля е омагьосан от приказната Снежна кралица, която живееше, както си мислеше момчето, в далечния северен Ленинград. И когато майка му за първи път доведе петгодишното момче заедно с Иля в Ленинград, също по Нова година, Серьожа все се вглеждаше из заснежените улици да види висока жена в бели дрехи, която ще вземе за ръката брат му и ще го отведе със себе си, за да изпише от парченца лед думичката „вечност“… А как му се искаше на мъничкия Серьожа неговият с десет години по-голям брат да му бъде защитник в уличните битки, негов съветник и опора. Обаче къде ти! Момчетата се присмиваха на слабичкия, кльощав Иля.

— Вижте, идва смелият Илико, син на непобедимия юнак Нико!

Колко пъти чуваше тези думи зад гърба на Иля и в тези моменти ненавиждаше и него, и своя болен баща. Добре, че брат му замина от Кутаиси веднага след като завърши училище, че иначе щеше да се наложи Сергей да го защитава в неизбежните улични сбивания.

Сергей Николаевич дълбоко въздъхна. Колата се носеше по вечерните улици, в купето цареше тишина. Ако не друго, Сергей умееше да наложи послушание на своите служители.

Да, какво ли не ти идва наум в новогодишните празници! Ето, и разни спомени ни в клин, ни в ръкав…

Впрочем всички сме родом от детството — не ние сме го измислили. Ако в детството на Сергей имаше мъдри, грижливи мъже, може би той, Сергей Николаевич, би израснал съвсем различен човек. А какъв ли? Сух педант като по-големия си брат? И това в днешно време, когато само мързеливият не прави пари, плюейки на всички правила и закони? Или самовглъбен, неадекватно оценяващ себе си, като баща им? Не, едва ли! Както и да е — всичко е било за добро, пак въздъхна Сергей Николаевич. Ранното осиротяване и заминаването на по-големия брат го научиха да разчита само на себе си. И да се бори за мястото си под слънцето! Той съумя правилно да направи и първата стъпка в живота си на възрастен човек — да се ожени! Когато чичо Вахтанг, бос на кутаиската мафия, му предложи ръката на дъщеря си Нино, Сергей се съгласи, без да размисля. Нищо че тя беше с осем години по-голяма от него. Нищо че беше сгодена за смелия джигит Ладо Чарквиадзе, който загина в някаква нелепа престрелка и тя се падна на Сергей вече не като девственица. Нима ако тя беше девствена, могъщият Вахтанг Свимонашвили би се сродил със сина на вдовицата — директорка на местното училище? Съмнително. След смъртта на Ладо пратиха Нина при най-голямата дъщеря на Вахтанг, която живееше в далечно планинско село. Нино Свимонашвили лекува цяла година душевната си травма. А после се върна в бащиния дом. И то не сама. Доведе и внезапно овдовялата си по-голяма сестра и шестмесечната си племенница Тамрико. Тогава Вахтанг съобщи на дъщеря си за предстоящото омъжване. В ситуацията имаше известна пикантност, защото по-големият му брат определено харесваше Нино още от ученическите години. А възмъжалият Сергей вече изпитваше удоволствие да досажда на Иля, да му доказва, че е по-умен, по-деловит и по̀ късметлия. Несподелената детска любов към брат му с годините прерасна в старателно скривана враждебност, ако не и омраза. Нали от любовта до омразата има само една крачка. Пак не ние сме го казали.