Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
Лиза, разбира се, знаеше за затворените за простосмъртни каменноостровски резиденции. Но не предполагаше, че нейният бивш интимен приятел има достъп до този непристъпен свят. Оказа се, че има!
Елизавета не успя да разгледа луксозния тристаен апартамент, защото веднага щом вратата се затвори след тях, Вадим я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Там и прекараха целия ден.
След страстните прегръдки Лиза се разплака.
— Как можа да позволиш да се обвържа с тоя идиотски хлапак? Аз съм дълбоко нещастна! През цялото време си спомням за теб и сравнявам!
— И как е? — самодоволно попита генералът.
— Никак! — сърдито откликна Лиза. — Не може да ти обърше подметките!
— Но нали ти сама си го избра? — леко ухапа любимата си Вадим.
— А какво ми оставаше? Ти не предприемаше нищо. Пък годинките си вървят. Трябваше да реша съдбата си. А ти… ти ме опитоми и ме захвърли… — Елизавета така влезе в ролята, че чак сълзите й потекоха като ручейчета. — А нали носим отговорност за тези, които сме опитомили! — спомни си популярната фраза красавицата, като размазваше солената влага по бузите си.
— Е, е… малката ми, недей да плачеш. — Генералът ласкаво целуваше сълзите на младата жена. — Трябва да разбереш, че тогава не разполагах със съдбата си. Не можех да си позволя да се разведа с жена си точно преди преместването в Москва! Ти дори не си представяш колко страдах през цялата тази година! Да си лягаш всяка вечер в едно легло с тая стара, вмирисана на мазила мърла! Налагаше се да се теша с дявол знае какви…
Генералът се пресече сам, като съобрази, че говори излишни неща, които явно не съответстват на момента.
Елизавета предпочете да не забелязва гафа му и ласкаво го погали по оплешивяващата глава.
— Но сега вече съм в Москва! Целта е постигната. А в столицата гледат къде по-лоялно на такива дреболии като развода. Сега, момичето ми, звездичке моя, всичко ще се промени.
Вадим отвори бутилка шампанско и напълни чашите.
— Чуй ме, рибке. Моята глупачка остана в Приморието, тя така и няма да стане генералша! Аз съвсем преднамерено заминах сам. За тази година осъзнах напълно колко си ми скъпа. Утре ще те взема със себе си в Москва. Разводът е въпрос на техника. Моите хора ще се заемат с това и ще решим бързо всички въпроси. Правя ти официално предложение. Бъди моята генералша, моята командирша, моето в края на краищата материално отговорно лице!
Като направи по този нелеп начин предложението си, Вадим се чукна със свелата надолу очи Елизавета.
— Съгласна ли си?
Тя едвам кимна с хубавата си главичка.
— Е, да пием за това!
Те се чукнаха. Генералът изпи с шумни глътки чашата си. Лиза отпи две деликатни глътчици.
— Горчиво — прошепна новопроизведеният жених и се залепи за пухкавите устни на Лиза. — Да не ме изоставиш? — попита след минута Вадим възлюбената си, като страшно втренчи в нея жълтеникавите си очи с вече провиснали под тях торбички. — Все пак двадесет и три години разлика!
— Това е нищо! Сега е на мода и по-съществена разлика — отвърна лежащата в прегръдките му възлюбена. — Но какво да правя с Ветров? Как да му кажа? Той ще откачи…
— Какъв Ветров? — Генералът пак взе да обсипва с леки целувки нежната й кожа. — Какво общо има някакъв си Ветров? Не ща и да го знам. Ти оставаш тук още тази вечер. А утре отлитаме.
— Колко хубаво е, когато решават всичко вместо теб — измърка Елизавета, като се отдаде на страстните прегръдки. В омаяната й от ласките и шампанското главичка изобщо не се весна простичката мисъл, че тя всъщност също е опитомила някого за това време. И следователно също носи отговорност за своя гениален и неприспособим към реалния живот мъж.
А в това време гениалният учен дори не подозираше за опасността, надвиснала над семейния му живот.
Игор Ветров се изкачваше по стълбището на родния институт, като прескачаше по две стъпала наведнъж. На площадката на третия етаж, пушейки нервно, го очакваше прекият му началник, нисичкият и шкембест Семьон Илич Лившиц.
— Ох, най-после! — възкликна той, като видя младото дарование. — Тук е жива лудница! Надошли са разни генерали — брой нямат! Пак водят поредните баталии — канят се да обединяват някакви институти, следователно и ще съкращават някого. А ти веднага им поднасяй отчета по тринадесета тема! Ще си играят с тия отчети на карти — сърдеше се шефът. — Аз вече обясних на нашия директор, че ще предадем заключителния отчет по темата след три месеца. Че не може да се подготвят за един ден материалите по принципно нова разработка. Обаче кой ти слуша! Нали и той е генерал. А те, както се знае, имат само една гънка в мозъка и тя спиртосана. „Мълчи, като не те питат! Ясно?“ Сам знаеш. Накратко, аз съм в прединфарктно състояние. Защо ли не си заминах в историческата родина? Боже мой! — почти зави началникът, когато двамата се приближиха към залата на научния съвет. — Е, пази боже — прекръсти се докторът на биологическите науки. — Давай, Ветров, цяла Европа те гледа!