Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
Лийт продължи да говори, решавайки да не обръща внимание на оттеглящите се.
— Сега Рушителят знае за намирането на Джугом Арк. Видя я как бива издигната срещу него. Заради това ще ускори подготовката си. Вече ще знае, че ще ни завари подготвени.
Затова нека наистина се подготвим! Да не протакаме повече! Нека онези от вас, които притежават храброст и силни мишци, се въоръжат от стражите. Ще има заседание на новия Съвет и преди денят да е изтекъл, наши пратеници ще пътуват към всички земи на Фалта. Нека Джугом Арк ни донесе единство, както е предречено!
Само след минути градските стражи на Инструър се оказаха пленени от същите хора, които бяха изпратени да изпосекат. Намериха се и глупаци, които опитаха да избягат и които погинаха под градушка удари. Колкото и неопитно да бяха държани мечовете, числеността на хората гарантираше, че никой не може да се измъкне. А останалите бяха отведени до мястото, което самите те бяха разчистили, и бяха принудени да седнат, сключили ръце върху тила. Стотици ентусиазирани граждани ги бяха наобиколили, зорко дебнейки опит за бягство.
Лийт слезе от омразната платформа. Надяваше се никога вече да не му се налага да стъпва отгоре й. Отдалечи се в сенките, отпусна се на колене и заплака.
Стела се опита да изпищи, но в дробовете й не бе останал въздух. Искаше да се мята, но не можеше да помръдне. Намираше се вътре в пламъка, едновременно обгръщаща и обгръщана, сведена до въглен сред синя студенина. Намираше се на място, където не можеше да се надява на помощ и изкупление, а болката би представлявала приветстван спасител. Тя не се движеше нито напред, нито назад; нито нагоре, нито надолу. Не можеше да определи нито колко време е стояла сред пламъка, нито кога (и дали) агонията ще има край. Тя умоляваше за смърт, но пламъкът не й обръщаше внимание, обърнат към някаква друга цел.
И тогава синият огън започна да крещи от гняв към някакъв разбуден спомен. Стела разбра, че е на път да бъде погълната — и се предаде. Парадоксално, това я спаси. Тя пое нагоре като почти угаснала искра. Ако беше запазила волята си за живот, пламъкът щеше да я изпепели. Под нея червената паст ревеше, ставайки все по-голяма, с вероятно намерение да погълне света. Но дори и в това си състояние Стела можеше да види, че подобна хапка би се оказала прекалено голяма. Последва страховита експлозия, сблъсък на светло и тъма, на огън и вода, толкова огромна, че заплашваше да разруши всичко. Но по времето, когато достигна до нея, силата на взрива бе отслабнала, така че тя единствено прогони съзнанието й — за което Стела беше благодарна.
Тя се събуди сред тъмнина. Възприятията й нахлуха обратно, изострени от пламъка. Откри, че лежи върху грубовати плочи, чийто допир създаваше впечатлението, че са изсечени от лед. Въздухът беше влажен. Отнякъде долиташе нечие накъсано дишане.
Объркана, Стела първоначално реши, че отново е отведена в Пиниона. В неговите подземия бе прекарала едно мъчително денонощие, прикована сред гледки, миризми и звуци, в които просто бе отказвала да повярва. Това също беше някаква тъмница, само че, осъзна тя изненадано, тук не беше окована. Някъде в тъмното дишането стана по-спокойно и по-дълбоко. Стела почувства, че я обзема безумен ужас.
— Кой е там?
Гласът й бе не по-силен от шепот, но бе чут. Сред нищото изникна пламък, малък, но стабилен. Той извади от мрака очертанията на силует. Огънят се усили, изпълвайки помещението със синя светлина. Тогава Стела го видя.
Той беше висок, широкоплещест и облечен в сива одежда — толкова мрачна, че убиваше светлината около него. Сребърна корона красеше челото му. А лицето му — лицето беше сбръчкано, белязано от старост, безводна от векове пуста. Лице отвъд гроба. Пред очите й то започна да се променя. Белезите изчезнаха, бръчките се загладиха. Целението му докара лика на крал.
Рушителят.
Той я погледна и я позна. Това беше северното момиче, девойката, която Деорк пазеше за него. Онази, в която беше усетил ехото на яркия пламък. Яркият пламък… пламъкът… споменът за скорошната загуба сгърчи благодарните му черти. А впрочем беше ли наистина поражение? Бе рискувал шепа безполезни войници и умел, но заменим слуга. В замяна на това се беше сдобил със знание, което бе дирил през изминалите години. Кой и къде е Десницата? Този въпрос го беше тормозил в продължение на две десетилетия — откакто бе изтръгнал предсмъртно признание от даурианския шпионин. Сега питането беше получило отговор. И не само това. Недостатъкът в плановете му най-сетне бе изтъкнат. И то достатъчно рано, за да бъдат предприети мерки. Грешката му се състоеше в това, че не беше задал тъй логичния въпрос: какво би държала тази Дясна ръка? Сега вече знаеше. Проклетата Стрела.