Дясната ръка на Бога

— Ние се отправяме в отбрана на нещо много повече от Шестнадесетте кралства — заяви гласът. — Затова ще призовем бойци от много други земи да се присъединят към нас.

И той продължи, обяснявайки как лозианите ще се притекат на помощ.

— Някога чувал ли си за война, където те питат дали искаш да се биеш? — обърна се един мъж към стоящия до него.

— Не че нямам желание — отвърна запитаният. — Немислимо е какво биха сторили брудуонците, ако нахлуят в града. Само че още не съм разчистил руините на дома си. Ще са ми нужни седмици.

— Както и за събирането на армия — обади се един старец. — Той иска да се съберат хора отвсякъде. Ще минат месеци, преди да успеят да поемат на изток, ще видите.

— Никак не ми харесва завръщането на този Рушител. — Тези думи принадлежаха на жена на средна възраст, изразила страховете им. — Имам трима синове. Двама от тях са семейни. Колко ще имам, когато всичко свърши, без значение дали ще се присъединят към войската?

— Мен ме интересува откъде ще вземат оръжие — рече първият мъж, оглеждайки околните. — Мечовете не се изработват ей така, особено хубавите. Чиракувал съм в ковачница, та зная. Един зле насочен удар — и отиват дни труд.

В този момент събраните извърнаха глави — нещо се случваше близо до платформата. Току-що бе пристигнал мъж в бяла роба. Изглежда беше тичал здравата. Двама от приятелите му го подкрепяха, докато той говореше със Стрелодържеца. Младежът слезе от платформата, с което изчезна от погледите на мнозина. Събраните се разшумяха развълнувано. Какво ставаше?

Бившият ковач бе блъснат по гърба. Той се обърна, готов да се скара със собственика на непредпазливия лакът. Но готовата ругатня така и не напусна устните му. Зад тълпата се простираше редица стражи, простряла се край стената. Точно зад него група войници си проправяха път напред с дръжките на мечовете и копията си.

— Отдръпнете се! Направете път, за да не усетите другия край. На няколко места избухнаха стълкновения, разнесоха се викове, но като цяло събраните отстъпваха.

Лийт разтревожено гледаше задъхания си дядо.

— Съветът… идва! — простена Модал. — Решили са… да ни унищожат!

Манум и Индретт едва го държаха на краката му.

Някаква суматоха накара по-младия Търговец да повдигне глава. Тълпата се разделяше, разкривайки Струърската порта — откъм която се изливаха стотици стражи, водени към Компанията от фалтанския Съвет. А начело на Съвета яздеше Тангин.

Сред присъстващите имаше оцелели еклесианти, които веднага познаха предателя. Без да откъсва поглед от приближаващите стражи, Манум слушаше Модал да обяснява, че Тангин в действителност е Деорк, председателят на Съвета. За момент той смяташе, че баща му греши, но когато съветниците се приближиха, осъзнаването раздра духа му. Тангин и Деорк действително бяха един и същи човек. Човекът, напътстващ злината в Инструър.