Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Корелците оставиха мъжа окован на позицията му. Тази нощ Ереко изтръгна ръждясалата пранга, захапала глезена му, покатери се по Стената, спусна се до позицията на мъжа, откъсна неговата пранга и пренесе изтръпналото му от студа тяло от другата страна на Стената. Преплува по-топлия и тесен канал зад нея с мъжа, преметнат през рамо. Достигна изоставения бряг на острова, който корелците наричаха Останката, малко преди зората да докосне най-високите вимпели на наблюдателните кули на Стената.

Седна и зачака слънцето да изпълзи над хоризонта. Мъжът лежеше в безсъзнание, почти мъртъв от премръзване. Но в него имаше нещо. Нещо необикновено. Ереко виждаше това съвсем ясно, въпреки че зрението му не беше толкова развито, колкото това на предците му. Помнеше и думите на Чародейката, която сега наричаха Кралицата на сънищата. Мъжът несъмнено изглеждаше як. Не беше едър или широкоплещест, което много хора погрешно вземаха за умения в битка. Не. Просто около него имаше някакво излъчване, дори когато лежеше в несвяст. Огромен товар и огромна опасност. Не само във физически смисъл. По-скоро в духовен. Сила. Огромна сила да създава. Или да унищожава. И оттам идваше опасността.

След като слънцето го затопли, мъжът се събуди и Ереко го поздрави.

— Казвам се Ереко.

— Пътник.

Мъжът огледа покритите с вонящи водорасли камънаци по брега.

— Защо направи това?

— От доста време обмислям собственото си бягство. Но знаех, че възможностите ми ще се увеличат, ако не съм сам. Твоето представяне вчера ме убеди, че заедно шансовете ни ще са много по-големи.