В черно като полунощ [bg]

— Нищо подобно! — извика Тифани. Капитанът вдигна ръка, сякаш дукесата е колона от превозни средства.

— Госпожице Сболки, действително ли подбудихте идването на фигълите в града?

— Е, да, но всъщност не беше нарочно. Беше импулсивно. Аз не възнамерявах да…

Капитанът отново вдигна ръка.

— Стига приказки, моля. — Той потри носа си. После въздъхна. — Госпожице Сболки, арестувам ви по подозрение за… ами, просто изпитвам подозрение. Освен това ми е добре известно, че е невъзможно да се задържат зад решетка фигъли, които не желаят да бъдат задържани. Ако са ваши приятели, както вярвам — той многозначително ги огледа, — значи няма да сторят нищо, което да ви донесе още неприятности и с малко късмет всички ние ще можем прилично да си поспим тази нощ. Колегата ми, капитан Ангуа, ще ви ескортира до участъка. Госпожо Пруст, бихте ли била така добра да ги придружите и да обясните на младата си приятелка кое как стои? — Капитан Ангуа пристъпи напред. Беше жена, красива, руса и… странна.

Капитан Керът се обърна към дукесата:

— Мадам, колегите ми с удоволствие ще ви ескортират до друг хотел или странноприемница по ваш избор. Виждам, че прислужникът ви държи доста тежко изглеждаща чанта. Дали в нея не са бижутата, за които споменахте? Ако е така, може ли да се уверим, че не са откраднати?

Нейно благородие явно не се зарадва много на това, но капитанът старателно пропусна да го забележи с присъщия за полицаите професионализъм да не виждат онова, което не желаят да видят. Освен това си даде вид, че бездруго не го интересува особено.

В крайна сметка Роланд отвори чантата и извади покупките за оглед. Опаковъчната хартия беше грижливо отстранена и под уличното осветление нещо заблестя толкова брилянтно, че сякаш не само отразяваше светлината, а я генерираше някъде в сърцевината на искрящите си скъпоценни камъни. Беше тиара. Няколко от стражите ахнаха. Роланд доби самодоволен вид. Летиша изглеждаше противно очарователна. Госпожа Пруст въздъхна. А Тифани… се върна в миналото само за миг. Но в този миг тя отново беше малко момиченце, прелистващо омачканата книжка с приказки, която сестрите ѝ до една бяха прелиствали безброй пъти преди нея.

Но тя беше видяла онова, което те не успяха. Беше прозряла истината. Книжката лъжеше. Е, добре де, не точно лъжеше, но казваше истини, които не щеш да знаеш, като например че само синеоките златокоски печелят сърцето на принца и искрящата корона. Това беше предопределено в света. Още по-зле — беше предопределено в цвета на косата ти. Червенокосите и брюнетките чат-пат получаваха по някоя второстепенна роля в приказния свят, но ако имаш блудкаво кафява коса, автоматично минаваш на заден фон като слугинче.

Или пък избираш да станеш вещица. Да! Няма какво да се даваш на приказката. Можеш да я промениш, и то не само за себе си, а и за други хора. Можеш да промениш приказката само с едно махване на ръката си.

Въпреки всичко тя въздъхна, защото обсипаният със скъпоценни камъни накит беше наистина прекрасен. Практичната вещерска част от нея все пак се обади: „Колко често ще я носиш, госпожичке? Веднъж на сто години? Толкова скъпо нещо през цялото време стои в трезор!“