Кралица на въздух и мрак [bg]

Просто Кийрън беше единственият, който я наричаше Лейди на розите.

— Не мога да търпя всичкото това желязо. — Звучеше по-уморен, отколкото Кристина бе чувала да звучи който и да било. — Не мога да търпя всички тези затворени пространства. А ти ми липсваше толкова много. Ще дойдеш ли с мен в пустинята?

Кристина си спомни последния път, когато бяха в пустинята и какво й беше казал тогава: Ти ли си наистина, или си плод на моето въображение? Мислех си за теб и ето те тук.

Елфите не можеха да лъжат, Марк обаче можеше и все пак именно болезнената му откровеност беше пленила сърцето й.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна и когато той се усмихна, цялото му лице грейна.

Двамата прекосиха паркинга и поеха по една почти невидима пътека между оплетените шубраци и обраслите в тръстики камъни.

— Когато бях по-малък много често се разхождах тук. Преди Тъмната война. Идвах, за да мисля за проблемите си. Да размишлявам и да се терзая, наречи го както искаш.

— Какви проблеми? — подкачи го Кристина. — Романтични?

Марк се засмя.

— Тогава не бях излизал с никого. Не и наистина. С Ванеса Ашдаун за около седмица, но просто… е, тя не беше особено мила. После за известно време се бях увлякъл по едно нефилимско момче, но след Войната на смъртните семейството му се премести в Идрис и сега не си спомням името му.

— Леле — каза Кристина. — Случва ли ти се сега да видиш някое момче в Идрис и да си помислиш „възможно е да е той“?

— Сега той ще е на двайсет години. Като нищо има жена и дузина деца.

— На двайсет години? Трябва да е имал тризнаци в продължение на четири години!

— Или шестзнаци на два пъти — каза Марк. — Възможно е.

Сега и двамата се смееха тихичко, така както го правят хора, на които просто им е приятно да бъдат заедно. Липсваше ми, беше казал и за миг Кристина си позволи да забрави последните няколко дни и да се отдаде на радостта от това да бъде заедно с Марк в прекрасната нощ. Открай време обичаше изчистените линии на пустините: проблясващите оплетени храсталаци, внушителните сенки на отдалечените планини, мириса на борове и кедри, златните пясъци, посребрени от лунните лъчи. Когато се изкачиха до равния връх на стръмното възвишение, земята се изгуби под тях и ето че Кристина можеше да види океана в далечината — блещукащ и набразден от вятъра, той се простираше до хоризонта като съновидение в сребърно и черно.

— Това е едно от любимите ми места. — Марк се отпусна върху пясъка, подпирайки се на ръцете си. — Институтът и пътят не се виждат и целият свят сякаш изчезва. Съществувате единствено пустинята и ти.

Кристина седна до него. Пясъкът все още беше топъл от слънчевите лъчи, сгрявали го през деня. Тя зарови пръстите на краката си в него, радвайки се, че е по сандали.

— Тук ли идваше да мислиш?