Време на мъчения [bg]

Той стигна до черните парапети на Източното гробище и се поспря да погледа малката дървена постройка с гранитния постамент — единственото здание в гробището. На нея имаше табела с името и датата на създаването й: 1668 година. Викторианската сграда беше известна като Къщата на мъртвите, защото под себе си криеше входа към подземна гробница: портала към долния свят, собствената малка вратичка на Портланд към Хадес. Бърнел беше чел някъде, че се предлагат специални обиколки за разглеждане на гробницата, но нямаше никакво желание да го прави. Редиците на мъртвите рано или късно щяха да посрещнат всекиго и той не виждаше причина да се запознава предварително с тях.

До бордюра зад гърба му спря бус, скривайки го от движението. Страничните врати се отвориха и от него слязоха неколцина мъже. Бърнел усети присъствието му в същия миг, в който почувства остра болка отстрани на шията си и гробището се размаза пред погледа му. Краката му се подкосиха, но той не падна. Нечии силни ръце го подхванаха и го понесоха. И тъй като последните му мисли бяха за подземния свят, стори му се, че се носи във въздуха; в лодка, плаваща в черни води — Ахерон, реката на болката, или Лета, реката на забравата. Течението щеше да го отнесе в Къщата на мъртвите, а нейде под нея най-после щеше да срещне Мъртвия крал — бога, пред когото бе прегрешил и който щеше да му въздаде вечно място в Полетата на разплатата.

Само след секунди тротоарът опустя, а бусът потегли на запад. Сви по „Уошингтън Авеню“ и подмина ниската червеникава сграда на Отдела за пълнолетни в Изправителния департамент, където Крис Атууд препрочиташе досието на Джеръм Бърнел, за да се подготви за втората им среща, и се чудеше възможно ли е човек да бъде едновременно толкова храбър и толкова низък.

По това време Бърнел вече беше изгубил съзнание. Последната му мисъл, преди всичко да потъне в черен мрак, беше:

Поне не съм бил луд.