Ноктите на Помирителя [bg]

— Възрастна жена с орлов нос — казах аз. — Вдовицата на Форс.

— Значи наистина я знаеш. — Ломър кимна бавно, сякаш си отговаряше сам на въпрос, който бе задал. — Ти си първият от толкова много години.

— Нека кажем, че си я спомням.

— Да — кимна отново старецът. — Казват, че вече е мъртва. Но по мое време беше хубаво, младо момиче. Благородната Леокадия я бе подтикнала, а след това бяхме разкрити, но Санча знаеше, че това ще се случи. Тогава тя беше само четиринайсетгодишна и не я обвиниха в нищо. А и нищо не бяхме направили, тя само бе започнала да ме съблича.

— Вероятно и ти си бил млад мъж — казах аз.

Старецът не ми отговори, направи го Никарет:

— Бил е на двайсет и осем.

— А ти защо си тук?

— Аз съм доброволка.

Погледнах я изненадан.

— Някой трябва да принася жертви на злите сили на Ърт или Новото слънце никога няма да дойде. Някой трябва да привлича вниманието тук. Аз съм от семейство на военни и роднините ми може би още си спомнят за мен. Пазачите внимават какво ще ми се случи, както и г останалите, защото се страхуват от последствията.

— Нима искаш да кажеш, че можеш да си тръгнеш, когато поискаш, но не го правиш?

— Не — поклати глава старицата. — Косата й беше съвсем побеляла, но тя я бе оставила да израсте до раменете, както правеха по-младите жени. — Ще си тръгна, когато и тези, които вече са забравили какви престъпления са извършили, бъдат освободени.

Спомних си как бях откраднал кухненския нож за Текла, а след това и яркочервената струйка, която протече изпод вратата.

— Истина ли е, че тук затворниците накрая забравят какви престъпления са извършили?

Ломър рязко вдигна глава.

— Това не е честно! Въпрос за въпрос, такова е правилото. Ние все още тачим старите правила, защото сме последни от нявгашните хора, Никарет и аз. Докато сме живи, те ще важат за нас. Въпрос за въпрос. Имаш ли приятели, които ще се опитат да те освободят?

Доркас несъмнено щеше да ми помогне, ако знаеше, че съм тук. Доктор Талос беше непредвидим както фигурите, образувани от облаците в небесата. Точно по тази причина той можеше да реши да помоли за моето освобождаване, макар и да не беше морално задължен да го прави. Но най-важното от всичко бе, че бях пратеник на Водалус, а той имаше агент, на който трябваше да предам съобщението. На два пъти се опитах да изхвърля стоманения предмет, но не успях. Алзабото действаше и се радвах, че беше така.

— Имаш ли приятели? Роднини? Ако имаш, може би ще можеш да помогнеш и на някой от останалите.

— Приятел, — казах аз, — които могат да се опитат да ми помогнат, стига да разберат какво се е случило с мен. Вярвам, че имат шансове за успех.