Деца от кръв и кости [bg]

— Тогава колко можеш да дадеш? — питам аз.

Той замълчава, докато страхът танцува с алчността му. Поглежда още веднъж към Амари, след това се втренчва в украшението, което блести в ръцете му. Изважда от джоба си връзка ключове и бута настрани един сандък, зад който се вижда железен сейф. Отключва и разглежда лъскавата купчина монети вътре.

— Триста златни монети.

Залитам напред. Тези пари ще стигнат на семейството ми за цял живот. Може би за два! Обръщам се тържествуващо към Амари, но изражението на лицето й ме отрезвява…

Нямаше да имам това, ако не беше прислужницата ми. То е единственото, което ми остана от нея.

В очите й има толкова много болка. Болка, която познавам. Болка, която изпитах, когато бях малка, първия път, когато семейството ми не можа да плати кралския данък.

С месеци тате и Тзеин ловяха риба от изгрев до залез, а през нощта взимаха допълнителна работа от стражите. Правеха всичко възможно да ме държат настрани, но накрая усилията им се оказаха недостатъчни. В онзи ден отидох на плаващия пазар със златния амулет на мама в ръка. Беше единствената нейна вещ, която бяхме успели да спасим — беше паднал на земята, когато стражите я извлякоха навън.

След смъртта на мама се бях вкопчила в онзи амулет, сякаш беше последното останало парче от душата й. Понякога все още опипвам шията си, натъжена от липсата му.

— Не е нужно да правиш това.

Трудно ми е да изрека тези думи при вида на толкова много злато, но когато откъснах от себе си амулета на мама, се почувствах така, сякаш изтръгвам сърцето й, болката бе толкова голяма, че не мога да я пожелая дори на Амари.

Погледът й омеква и тя се усмихва.

— Ти ми се присмя, че не искам да сваля роклята си, но беше права. Бях се вторачила в това, което вече съм изгубила, но след всичко, което е направил баща ми, нито една моя жертва няма да е достатъчна. — Амари кимва към търговеца, взимайки последното си решение. — Не можах да спася Бинта, но със златото от продажбата…

Може да спасим божниците.

Гледам я втренчено, докато търговецът взима украшението и събира златото в кадифени торбички.

— Вземете и лъка — усмихва се широко той. — Вземете каквото искате!

Оглеждам фургона и погледът ми попада на здрава кожена торба. Навеждам се по-близо, за да видя качеството й, но спирам, когато виждам, че цялата е на кръстове от точки. Прокарвам ръка по скрития знак на клана, тайния символ на Оя, моята божествена посестрима. Ако стражите някога разпознаят истината, скрита в украсата на торбата, може да вземат целия фургон на търговеца. Може дори да отрежат ръцете му.

— Внимавай! — вика търговецът.

Дръпвам бързо ръце, но разбирам, че говори на Амари.

Тя върти една празна дръжка в ръцете си.

— Какво е това? Няма острие?

— Насочи я навън и замахни.

Също като с моя жезъл, при замахването от дръжката изхвърча дълго острие с опасно закривен връх. То се плъзга във въздуха със смъртоносно изящество, учудващо пъргаво в малките ръце на Амари.