Прокобата на Господаря Гад [bg]

„Не може да бъде… Разбира се, че не може! Това доказваше, че всичко… всичко е сън.“

За миг му се доплака. Но той беше прокажен и твърде дълго се беше учил да запушва такива пробойни. Прокажените не бива да си позволяват тъга. Треперещ като от треска, той топна припряно пръстите си в потока.

— И какво е за мен твоята болка? — застигна го грубо гласът на Атиаран. — Черно дело извърши, Невернико — жестоко и безсърдечно! Ти ми причини болка, която нито кръвта, нито времето ще изчистят. А Лина!… О, как ще се моля Владетелите да те накажат!…

В бистрата хладна вода пръстите му скоро започнаха да мръзнат, от кокалчетата към китката му плъзна смъдене. От раните заструи червенина, но водата бързо спря кървенето. Докато Томас гледаше как потокът промива ръката му, терзанията и страхът се преобразиха в гняв.

— Защо да идвам с теб? Тук няма нищо истинско… Не ми пука за скъпоценната ти Земя! — изръмжа той.

— Кълна се в Седемте! — Властният тон на Атиаран дълбаеше думите като длето. — Ще отидеш във Весел камък, ако ще да те завлека насила там.

Той извади ръката си от потока и я огледа. Ножът на Триок го бе порязал с остротата на бръснач, нямаше разръфана плът, в която да се трупа мръсотия и да зарасне трудно. Но на средния и безименния пръст кожата бе разрязана до костта, от тях още капеше кръв. Томас се изправи и за пръв път след нападението се вторачи в Атиаран.

Тя стоеше на няколко крачки, свила юмруци пред сърцето си, сякаш туптенето му я измъчваше. Взираше се в него с ненавист, изражението й не оставяше съмнения за скритата у тази жена свирепа и непрощаваща мощ. Томас се убеди, че наистина е готова да го надвива на всяка крачка по пътя, ако я принуди. Тя го караше да се срамува, но и разпалваше гнева му. Изпъна ръка ядно към нея.

— Нуждая се от превръзка.

Отначало погледът й стана още по-пронизващ, май се канеше да му налети. Тя обаче се овладя и потисна гордостта си. Отиде при раницата си, отвори я и извади ивица бял плат, от която откъсна достатъчно дълго парче. Върна се при Томас, хвана внимателно ръката му и разгледа порязванията, кимна отривисто и уви меката тъкан плътно около пръстите му.

— Нямам целебна глина, нито мога да отделя време, за да търся. Тези рани не са страшни, ще зараснат добре. — Атиаран веднага се върна при раницата, метна я ловко на гърба си и каза: — Да вървим. Забавихме се.

Без да се обърне към Томас, тя пое нататък в теснината.

Той остана на мястото си още малко, вглъбен в болката, толкова режеща, сякаш ножът още беше в раните. Но сега знаеше отговора. Мракът се отдръпна още малко и Томас беше способен да гледа всичко наоколо, без да изпада в паника. И все пак още се боеше. Сънуваше, че нервите му са оздравели, а доскоро не беше осъзнал колко близо е бил до окончателното рухване. Захвърлен безпомощно незнайно къде, Томас се натъкна на огромно затруднение — губеше уменията си за оцеляване. За да се справи, се нуждаеше от цялата си дисциплина и непреклонност.