На крачка от гроба [bg]

Ралфи ме дръпна за ръцете, а Мартин бутна раменете ми. Замигах объркано насреща им и седнах по-изправена. Или поне се опитах.

— Ей. Не ставайте нахални. Съжалявам, но вече казах не.

— Хайде де — настоя Ралфи, все още дърпайки ръцете ми. — Само за секунда! Побързай, преди той да се е върнал!

— Не!

Сега вече бях бясна. Всички се опитваха да ме принудят да правя неща, които не исках да правя. Които не биваше да правя, без значение колко добре ме караха да се чувствам…

Бутнах Ралфи достатъчно силно, че да залитне назад.

— Трябва да си вървите.

Те отново се спогледаха изненадани. Явно момичетата много харесваха поршето. Направо бяха поразени, че им отказвах.

— Вървете си — влагайки повече заплаха в гласа си, се извъртях на стола, за да им обърна гръб. — Барман — викнах уморено и Логан се появи пред мен. — Имаш ли парацетамол?

С Хенеси си тръгнахме петнайсетина минути по-късно. Когато той най-сетне се върна, вече се чувствах скапана. Исках само да се наспя, а не можех, докато не го убиехме. Предложих му да излезем и да отидем в друг клуб под предлог, че не искам отново да се натъкна на Боунс. Той прие, без да се колебае, и скоро излязохме от тясната уличка на паркинга в луксозния му мерцедес. Да не би да беше вампирска запазена марка да караш мерцедес?

Главата ми се маеше и едва следях сладките му приказки, докато шофираше. Някаква частица от съзнанието ми се чудеше какъв е проблемът, но ми беше страшно трудно да се съсредоточа. Очите ми се затвориха за миг, преди да ги ококоря отново. Какво ми ставаше?

— Прекалено много ли пи, Кат?

Веднъж поне не се преструвах, когато отвърнах задавено:

— Т-ти не разбираш… — Говореното стана трудно и първите пристъпи на уплаха ме застигнаха. Нещо ужасно се беше объркало. — Аз но-с-с… нося на пиене.

Хенеси се усмихна.

— Не съм съгласен. Най-добре да отидем в дома ми, където можеш да си полегнеш и да си починеш. Изглеждаш прекалено неразположена, за да ходиш в друг клуб.

— Не… не-е-е-е… — Смътно се досещах, че това ще бъде лошо, но ми беше трудно да си спомня защо. Кой въобще беше този мъж в колата? Как попаднах тук? Съзнанието ми се отнесе.

— По-скоро да. Ще се почувстваш по-добре.

Игнорираше ме, той ме игнорираше! Щеше да ме закара в дома си и щеше да се случи нещо ужасно. Колко ужасно? Къде се намирах? Трябваше да го накарам да спре, да отбие. Тогава… щях да избягам. Да. Да избягам. И да се наспя.

— Трябва да спреш — запелтечих, ужасена от тъмнината, обгръщаща зрението ми. Някакво тъпо пищене зазвуча в ушите ми.

— Не, Кат. Ще спрем у дома.

Той продължи да шофира. Вече почти бяхме излезли от черния път и скоро щяхме да се качим на магистралата.

— Ще повърна — предупредих го и заплахата не бе напразна. Стомахът ми опасно се обръщаше. Наклоних се към него, запушила с ръка уста.