На крачка от гроба [bg]

— Дойдох да ти кажа, че тръгваме. Вероятно след около двайсетина минути. — Механично разтрих главата си. Отново ми се виеше свят.

— Добре ли си?

Абсурдността на въпроса ме накара да се изсмея с глас.

— Не, не съм добре. Всъщност съм съвсем далече от добре. Преди малко те целувах, а сега те видях да пиеш от шията на някакво момиче. Добави главоболие и ще разбереш, че никак не съм добре.

Боунс се приближи и аз отново отстъпих.

— Не ме докосвай.

Той промърмори някаква ругатня, стисна юмруци, но не се приближи повече.

— Добре. Ще говорим затова по-късно. Върви, преди той да се обезпокои.

— Няма да говорим за това по-късно — заявих студено, докато вървях към вратата. — Всъщност никога повече не желая да говоря за това.

Все още не бях на себе си, когато се настаних на мястото си до Хенеси, но залепих усмивка на лицето си и бързо си поръчах още един джин с тоник. По дяволите кока-колата, пълен напред!

Хенеси се протегна и хвана ръката ми.

— Какво има, Кат? Изглеждаш разстроена.

Замислих се дали да не го излъжа, ала после се отказах. Можеше да ме е зърнал да говоря с Боунс, въпреки че едва ли бе имал възможност да ни чуе в тази шумотевица, но не исках да събуждам подозренията му.

— О, нищо ми няма, наистина. Просто се натъкнах на Боунс на връщане от тоалетната и той ми каза някои не много кавалерски неща. Явно просто съм се разстроила, това е.

Хенеси отдръпна ръката си и се изправи със съвсем любезна усмивка на лицето.

— Би ли ме извинила? Внезапно почувствах нужда да подновя едно познанство.

— Моля те, недей — изтърсих, защото не исках да започне бой, не още.

— Ще се забавя само няколко минутки, мила моя. Просто ще му дам да разбере, че грубостта му не се оценява. — Той ме остави, докато устните ми оформяха думите на следващото възражение. Раздразнена, глътнах остатъка от питието си и тъкмо щях да си поръчам ново, когато Ралфи и Мартин боязливо се присламчиха към мен.

— Привет! Помниш ли ни?

Усмивките им бяха така непринудени, че и аз неохотно се усмихнах.

— Здравейте, момчета.

Отново застанаха от двете ми страни.

— Това ли е този, с когото имаш среща? — попита Ралфи с ококорени очи.

— Не. Да. Е, вече е. Първата ми среща не се получи, затова този тип ми прави компания. — Замазвах подробностите, които впоследствие можеха по някакъв начин да им навредят. — Той само отиде за малко да се прави на мъжкар, вероятно ще се позабави десетина минути. Когато се върне, вие изчезвате, ясно?

— Определено — припяха те в един глас.

Със срамежлива усмивка Мартин ми подаде питие.