Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Ти ще я нарисуваш — усмихна се непознатият. — След десет години.

Спас го изгледа недоумяващо.

— Но… — започна объркано. — Тя вече е нарисувана?

— Само в твоето съзнание — отвърна мъжът. — Останалите не я виждат. Защото тук няма нищо. — И посочи стената.

— Глупости — възрази хлапето и тогава си спомни, че никой не спираше пред тази картина, за да я разгледа, което беше повече от странно. — Но ти я виждаш? — обърна се към непознатия.

Той се усмихна мистериозно.

— Познавам тези поля — започна човекът. — Както и това небе.

— Но я виждаш, нали?

Непознатият бръкна в джоба на панталона си и оттам извади старинен медальон. Представляваше искрящо бял кристал, изработен във формата на остра спирала, през който беше промушена кожена верижка.

— Вземи — рече и му подаде медальона. — Ти ми го даде.

— Аз? — възкликна недоумяващо Спас. — Но аз не те познавам?

— Напротив. Срещнахме се сред онези поля — и посочи картината, — но за да отидеш там, трябва да използваш медальона. Сложи го и ще откриеш отговорите, които търсиш.

Хлапето взе медальона с недоверие. Кристалната спирала се завъртя няколко пъти във въздуха, докато стискаше верижката в длан. Изкуствените лъчи светлина се пречупиха през кристала и той засия.

— Вълшебен ли е? — попита Спас.

— Да — кимна непознатият.

От любопитство момчето надигна медальона, промуши го през главата и го постави на врата си. Тогава чу шепотът:

„Тес… Уит… Кет… Шип“.

Идваше от картината и макар да не разбираше какво значат думите, му се стори, че го зовяха. Изображението на картината затрептя. Спас протегна несъзнателно ръка към нея и я докосна. Допирът на пръстите му създаде малки вълнички върху изображението като от паднали листа върху водна повърхност.

Усети гъдел по пръстите си.

И изведнъж картината засмука ръката му навътре. Хлапето се опита да я отдръпне, но късно. Картината го засмука целия и в следващия миг премина в нея. Светът се замъгли и го обгърна мрак.