Гробовни тайни [bg]

— Трябва да се обадите на детектив Тери Конърс — казах й аз.

Никак не ми се искаше да го намесвам, но нямах избор. Седях на задната седалка на полицейската кола до другия полицай и се чувствах като престъпник, докато тя говореше по телефона. Най-после дойде при нас.

— Добре, можете да си тръгвате.

Това беше последното, което очаквах.

— Той не иска ли да разговаря с мен?

— Имаме показанията ви. Ще се свържем с вас — каза тя и ми се усмихна дружелюбно. — Надявам се приятелката ви да се оправи.

И аз така се надявах.

Линейката откара Софи в болницата в Екситър. Докато аз самият пътувах нататък, се опитвах да не мисля за това, че преди десет години се движех по същото това шосе на път към моргата. Болницата беше донякъде модернизирана, но не чак толкова, че да не мога да я позная. На регистратурата в спешното отделение седеше една много пълна жена с добре оформен сив бретон. Казах й името на Софи, а тя се намръщи и впери поглед в монитора на компютъра.

— Тази вечер не сме приемали пациентка с такова име — каза тя. — Сигурен ли сте, че не сте сбъркали болницата?

Канех се да споря с нея, когато осъзнах грешката си.

— Извинявайте. Моля, проверете за Софи Траск.

Тя ме изгледа странно и започна да чука по клавиатурата.

— Преди час е била приета в интензивното отделение.

Въпреки че очаквах подобен отговор, думите интензивно отделение ми прозвучаха доста зловещо.

— Бихте ли ми казали какво е състоянието й?

— Член ли сте на семейството?

— Не, просто приятел.

— Нямам право да давам такава информация, освен ако не сте роднина или партньор на пациентката.

Въздъхнах, опитвах се да не избухна.

— Искам само да разбера дали е добре.

— Съжалявам. Може би, ако позвъните утре сутринта по телефона…

Разочарован и ядосан, излязох навън и тръгнах към колата си. Болницата зад мен приличаше на тъмен правоъгълник, ярките й прозорци светеха измамно весело в мрака. А сега какво? Щеше ми се самият аз да позвъня на Тери, но нямах номера на мобилния му телефон, а много се съмнявах, че ще го намеря зад бюрото по това време вечерта.

Нямаше никакъв смисъл да оставам тук. Не си бях взел нищо, защото не възнамерявах да преспивам, а ако станеше нещо, от къщи щях да го науча също толкова бързо, колкото и оттук. И въпреки това, когато запалих мотора и оставих болницата зад гърба си, имах усещането, че бягам. Спрях на първата бензиностанция и си купих сандвич и напитка с кофеин. Сандвичът беше безвкусен, а напитката — лепкава и прекалено сладка, но не бях ял и пил нищо от закуска, а ме чакаше дълъг път до Лондон.