Измамна светлина [bg]

Докато изтриваше засъхналата мръсотия и кал от гърба на едрия кон, Доминик забеляза струпеите, белезите, голите петна, по които никога повече нямаше да поникне козина. Раните бяха дълбоки.

И все пак животното позволяваше на новата си стопанка да го докосва. Да го четка. Да го язди. Позволяваха й го и Честър, и Макарони. Ако имаше създания, заслужили правото да хвърлят къчове, то тези бяха такива. Но противно на всички очаквания се бяха превърнали в най-кротките коне.

Жената дочу гласове отвън.

— Вече ни показахте снимката. — Говореше един от гостите на хотела и Доминик се досещаше кой точно. Андре Кастонге. Собственикът на галерията. Повечето посетители си бяха заминали, но двама останаха. Мосю Кастонге и мосю Мароа.

— Бих искал да я погледнете още веднъж.

Това пък бе главен инспектор Гамаш, който тъкмо се бе върнал. Доминик надзърна към квадрата от светлина в дъното на конюшнята, като леко се прикриваше зад огромната задница на Бръшлян. Чувстваше се малко неловко и се зачуди дали да се покаже на мъжете отвън. Стояха на слънце, облегнати на оградата. Със сигурност знаеха, че не са избрали място, подходящо за усамотение. Освен това тя бе дошла преди тях. А й искаше да чуе разговора им.

Затова не каза нищо, а продължи да четка Бръшлян, която не можеше да повярва каква късметлийка е. Грижовното почистване продължаваше много по-дълго от обичайното. Макар че нетипичната привързаност на стопанката към задницата на кобилата бе леко притеснителна.

— Може би трябва да я погледнем пак — разнесе се гласът на Франсоа Мароа. Звучеше разумно. Дори дружелюбно.

Настана мълчание. Доминик видя как Гамаш подава по една снимка на Мароа и на Кастонге. Мъжете ги разгледаха, после си ги размениха.

— Казахте, че не сте познавали убитата жена — припомни инспекторът. И той звучеше спокойно. Сякаш разговаряше безгрижно с приятели.

Но Доминик не се поддаваше на заблудата. Зачуди се дали двамата господа са паднали в капана й. Кастонге — може би. Но се съмняваше за Мароа.

— Помислих си — продължи детективът, — че може би съм ви хванал неподготвени и имате нужда да погледнете още веднъж.

— Аз не… — започна галеристът, но Мароа сложи длан върху ръката му и мъжът замълча.

— Напълно сте прав, господин главен инспектор. Не знам за Андре, но колкото и да ми е неудобно, трябва да призная, че аз я познавам. Лилиан Дайсън, нали?

— Е, аз не я познавам — заяви Кастонге.

— Мисля, че трябва да се поразровите по-старателно в спомените си — настоя Гамаш. Тонът му, макар все още приятелски, бе натежал. Не беше толкова безгрижен, колкото преди малко. Скрита зад Бръшлян, Доминик се молеше галеристът да се хване за въжето, което главният инспектор му бе хвърлил. Да разбере какво му се предлага. Дар, а не капан.

Кастонге отправи поглед към полето. И тримата мъже се взираха нататък. Хотелиерката не го виждаше от мястото, където се бе скрила, но познаваше гледката добре. Всеки ден бе пред очите й. Често вечер сядаше на площадката зад къщата, където гостите нямаха достъп, и изпращаше деня с чаша джин с тоник. Просто гледаше. Така, както някога бе гледала от прозореца на офиса си на седемнайсетия етаж на небостъргача, където се помещаваше централата на банката.