Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

- Срещнах един тип - сподели с мен приятелката ми, а аз прихнах от смях за пръв път от цяла седмица.

Не зная защо ми се стори толкова забавно, освен че беше нещо съвсем очевидно, а на мен изобщо не ми бе хрумнало.

- Миранда... - смъмри ме Сами.

- Извинявай - забързано заговорих, опитвайки да сподавя още няколко кискания. - Значи, си срещнала един тип...

- Заминавам с него - добави тя. - Той чул, че нещата на юг били по-добре. Много хора все това повтарят. Отиваме в Нашвил и ако там не ни потръгне, ще опитаме в Далас.

- Родителите ти знаят ли? - заинтересувах се.

Момичето кимна.

- Казаха, че е чудесно. Той ни дава храна, затова те го смятат за голяма работа. И наистина е. Той е на четирийсет и знае много за хората. Вече две седмици ни носи храна и дори бензин за колата на татко, както и много от бутилираната вода. На майка ми и баща ми ще им бъде приятно този мъж да остане с нас, но той е решил да замине на юг. Каза, че чакал, докато стана готова да замина с него.

- От колко време го познаваш? - попитах. - В училище въобще не си споменавала за него.

- Срещнах го преди четири седмици - сподели тя. -Любов от пръв поглед. Или поне за него е така, което е добър признак, защото може да има всяко момиче, което пожелае. Имам късмет, че пожела именно мен.

- Само че не ми звучиш чак толкова щастливо - отбелязах.

- Е, не съм кой знае колко щастлива - призна ми Сами. - Не се прави на идиотка, Миранда. Може да харесвам по-големите момчета, но не чак толкова по-старите от мен. Двайсет и една, двайсет и две, най-много двайсет и три години беше моята абсолютна граница. Случи се след тази история с луната и бях пияна. Но той даде на родителите ми кашони с консервирани храни и бензин, а мама заяви, че положението в Нашвил може да е по-добро, че може би имам шанс за по-приличен живот. Каза още, че най-доброто, което един родител може сега да направи за детето си, е да го изпрати някъде, където ще има повече шансове да оцелее. И добави, че ще ми e необходима закрила, каквато именно той може да да ми осигури.

- Този закрилник има ли си име?

-Джордж - измърмори Сами и двете се засмяхме. - Добре де, признавам, че никога не съм очаквала да свърша с някакъв четирийсетгодишен Джордж - заключи тя. - И може би няма да си паснем. Може пък, докато сме в Нашвил, да си намеря някой готин двайсет и две годишен, който да е в състояние да ме издържа, и тогава ще изхвърля този тип от живота си. Или пък той ще изхвърли мен от своя. Както и да е, но момчетата не са се свършили. И в двата случая ще се махна от тук, а това е всичко, което желая.

- Идвах да те видя преди две седмици - казах й, -но у вас нямаше никой.

- Аз също си мислех да ти се обадя, но Джордж ми отнема цялото време - рече Сами. - По пътя насам се отбих при Меган. Изглежда ядосана, че още е жива.

- Надявам се някой ден да се върнеш - пожелах й. -И отново да се видим.

- Ти беше единственото хубаво нещо тук, след като Беки умря - призна ми Сами. - Нали знаеш, след смъртта й реших, че животът е прекалено кратък и трябва да се възползвам по най-добрия начин от времето, с което разполагам. Но не очаквах, разбира се, да се окаже чак толкова кратък. Както и не мислех, че най-доброто в живота ми ще се окаже някакъв четирийсетгодишен мъж, наречен Джордж. Но така става понякога. Както и да е, но ти наистина ще ми липсваш и исках да се сбогувам с теб.