Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
— Нима си мислиш, че си единствената, Манон? — питаше той… Да, точно така. Винаги съм се чувствала единствената, която не успява да бъде скромна. Често, когато спираме да се любим или още не сме започнали, Жан ми разказва за книга, която е прочел, иска да прочете или желае аз да я прочета. Нарича книгите свобода. Нарича ги още и родина. Те съхраняват всички онези добри думи, които използваме твърде рядко. Мекота. Доброта. Противоречие. Снизходителност.
Той знае толкова много. Той е мъж, който обича безкористно. Живее, когато обича. Когато е обичан, става несигурен. Затова ли се чувства несръчен? Няма представа къде какво крие тялото му. Тъга, страх, смях — къде се намират? Забивам юмрук в корема му: „Тук е сценичната треска!“. Духам под пъпа му: „Това е мъжествеността!“. Слагам пръсти върху шията му: „Тук са сълзите…“.
Тялото му замръзва. Парализира се.
Една вечер отиваме на танци. Аржентинско танго. Катастрофа! Жан се поклаща смутено наляво и надясно, обърква стъпките, научени още в училище, обгръща ме само с ръце. Той ли е това? Да, тук е, до мен, но не владее обвивката си.
Не, не, невъзможно е да е той, той не е такъв! Той е различен от мъжете на Севера, от Пикардия, Нормандия или Лотарингия, които страдат от невероятно душевно безплодие. Много жени в Париж обаче намират това за еротично: за тях е сексуално предизвикателство да накараш мъжа да прояви някакво чувство! Наложи се да прекъснем. Отидохме си вкъщи, пихме. Не посмяхме да си кажем истината. Докато си играехме на котка и котарак, Жан беше особено мил и нежен. Аз обаче се чувствах отчаяна — какво ще правим, щом не мога да танцувам с него?
Аз цялата съм тяло. Когато изпитвам желание, срамните ми устни се наливат със сок; когато съм унизена, гърдите ми се запотяват; а когато искам да опазя някого или нещо, да го браня, пръстите ми затреперват от страх пред собствения ми кураж. Ако ме е страх от конкретни неща — например от възела, който откриха в подмишницата ми и искат да ми направят биопсия, тогава се чувствам сконфузена и същевременно спокойна. Когато съм сконфузена, си търся занимание, а когато съм спокойна, нито мога да чета книги, нито да слушам истинска музика. Искам само да седя и да наблюдавам есенната светлина, която позлатява листата на дърветата. Искам да чистя камината, докато се изтощя. А щом се наситя на конфузните мисли, да легна и да заспя. Да, когато ме е страх, искам да спя. Така спасявам душата си от паниката.
А той? Жан приема тялото си като закачалка в гардероб — там висят ризите и панталоните му. Скочих. Той се втурна след мен. Обърнах се и му зашлевих плесница. Удрях го с все сила и дланите ми горяха в огън.
— Ей, защо? — попита уплашено той.
Ударих го още веднъж и усетих пламтящи въглени в пръстите си.
— Престани да мислиш! Чувствай! — изкрещях. Пуснах плоча с танго. Акордеонът отмерваше такта като удари с камшик. Чувах тактуване с тънка тояжка, пращене на клони в огъня. Пиацола[31]и цигулките, изстискани до екстаз.
— Не, аз…
— Да, ти! Танцувай с мен. Танцувай, за да ми покажеш как се чувстваш! Какво изпитваш в момента?
— Изпитвам гняв. Ти ме удари, Манон!
— Тогава танцувай с гняв! Избери си инструмент, който отразява чувствата ти, и го следвай! Прегърни ме и ми покажи колко си гневен!
Едва бях изрекла тези думи и той ме сграбчи. Притисна ме към стената, вдигна ръцете ми. Здрава, много здрава хватка. Цигулките пищяха. Танцувахме голи. Цигулката изразяваше чувствата му. Гневът му се превърна в желание, после в нежност. Аз го хапех, драсках го, отбранявах се. Отказах да го следвам, да се подчиня на ритъма му — и тогава любовникът ми стана тангеро. Върна се обратно в тялото си. Танцувахме в самозабрава, сърцата ни се допираха и той ми позволи да усетя какво изпитва към мен. Сенките ни танцуваха по стената, боядисана във виолетово — цветът на лавандулата. Танцувахме в рамката на прозореца, слети в едно същество, а котаракът Кастор ни наблюдаваше сериозно от гардероба.
От тази вечер нататък винаги танцувахме танго. Отначало голи, защото така беше по-лесно да се полюляваме, да се държим един за друг, да се притискаме един към друг. Танцувахме всеки с ръка върху собственото си сърце. А после, несъзнателно, сменяхме ръцете си — всеки слагаше своята ръка върху сърцето на другия. Тангото е дрогата на истината. То разкрива твоите проблеми, твоите комплекси. Разкрива обаче и силните ти страни, които криеш от другите, за да не ги засегнеш. То показва какво са двама души един за друг, умеят ли да се вслушват един в друг. Който чува само себе си, сигурно мрази тангото.
31
Астор Пиацола (1921–1992) — обновител на аржентинското танго. —Бел. ред.