Парижката книжарница

На когото и да се доверя, той или тя ще се види принуден да лъже с мен, да крие от другите, да мълчи. По-добре аз да страдам, не другите — такива са законите за падналите.

Нито веднъж не споменах името на Жан. Страх ме е, че като чуят как го произнасям, мама, татко и Люк веднага ще разберат какво изпитвам към него. Сигурно всеки от тях, по свой начин, ще прояви разбиране. Мама — защото познава женския копнеж. Той е във всяка от нас, дори в малките момичета, които едва надничат над масата в кухнята и разговарят с търпеливи плюшени животинчета и мъдри коне. Татко — защото знае, че в човека живее желанието на животното. Той ще разбере и ще разпознае биологично закотвения нагон на разгонването. (Него ще моля за помощ, ако много закъсам. Или някой мама-татко, както е написал Санари. Жан ми го прочете.)

Люк би проявил разбиране, защото ме познава. Защото е взел решение. Той е верен на решенията си: каквото е казано, остава, дори да причинява силна болка или да се окаже грешно по-късно.

Но какво ще стане, ако след 30 години признае колко съм го наранила с решението си да не мълча? Познавам бъдещия си съпруг — той ще прекара горчиви часове и нощи. Ще ме гледа и ще вижда зад мен другия мъж. Ще спи с мен и ще се пита: „Дали сега мисли за него? По-добре ли е било с него?“. При всеки празник по селата, при всяко шествие на пожарната на 14 юли, виждайки ме да говоря с мъж, ще се пита: „Той ли е следващият? Кога ще ѝ омръзна окончателно?“. Всичко това ще изстрада сам и няма да ме обвини с нито една дума. Веднъж ми каза: „Имаме само този живот. Искам да преживея моя с теб, но няма да ти преча да живееш своя“. Трябва да мълча и пред Люк. Ще мълча и пред себе си. Искам Жан само за себе си. Мразя се, задето искам всичко. Всичко е повече, отколкото мога да понеса…

О, проклета свобода, все още си по-голяма от мен! Свободата изисква да се поставям под въпрос, да се срамувам и същевременно да се гордея, че живея живота си с всичко, което желая.

Сигурно ще ми е безкрайно приятно да си спомням за преживяното, но това ще стане, като остарея и вече не мога да се навеждам.

Нощите, когато търсехме звездите и лежахме в онази изоставена ферма. Седмиците, когато живяхме като диваци в Камарг. Чудните вечери, когато Жан ме посвети в живота на книгите. Лежахме на дивана тихи, голи, с книга в ръка. Жан използваше дупето ми като пулт за четене. Нямах представа, че в книгите съществуват толкова мисли, прозрения, чудеса. Управниците по света би трябвало да се чувстват задължени да въведат читателски, не шофьорски книжки. Едва когато е прочел пет, не, десет хиляди книги, човек започва да разбира човечеството и поведението на хората. Често се чувствах по-добра, не толкова… зла, фалшива и невярна, докато Жан ми четеше страници, в които добри хора вършат недобри неща от любов или защото са изпаднали в беда.