Градината на Рама [bg]

— Започвайте събирането на багажа — изрече останалият без дъх Ричард веднага щом двамата с Кати се появиха. — Тръгваме. Тръгваме си.

— Трябваше да ги видите — обърна се Кати към Симон, почти едновременно с баща си. — Бяха огромни. И грозни. Спуснаха се в тяхната пещера.

— Птицеподобните се завърнаха, за да вземат някои специални неща от пещерата си — прекъсна я Ричард. — Може би това са вид реликви. Без значение, всичко съвпада. Излизаме оттук.

Втурнахме се да прибираме най-необходимите неща в здрави кутии. Обвинявах се защо не съм се сетила по-рано. Бяхме наблюдавали как и колелото, и морската звезда „се разтоварват“ в междинната станция. Но не ни беше хрумнало, че и нас може да ни разтоварят от Рама.

Беше невъзможно да решим какво да опаковаме. Тринадесет години бяхме живели в тези шест стаи (включително двете, които бяхме пригодили за склад). Ежедневно чрез клавиатурата бяхме изисквали приблизително по пет неща. Действително повечето от тях вече не се употребяваха, но въпреки това… Не знаехме къде отиваме. Как можехме да знаем какво да вземем?

— Имаш ли представа какво ще последва? — запитах Ричард.

Съпругът ми се беше вглъбил в себе си, опитвайки се да измисли как да вземе големия компютър.

— Историята ни, научните постижения — всичко, което е останало от нашите познания, се намира тук. Какво ще стане, ако се изгуби безвъзвратно?

С всичките си съставни части компютърът тежеше само осемдесет килограма. Казах му, че след като опаковаме дрехите, личните си вещи и малко храна и вода, всички ще му помогнем да го изнесе.

— Имаш ли представа къде отиваме? — повторих.

Ричард сви рамене.

— Абсолютно никаква. Но където и да е, хващам се на бас, че ще е изумително.

В стаята влезе Кати. Държеше малка торбичка, очите й бяха изпълнени с енергия.

— Приготвих си багажа. Мога ли да се кача горе и да чакам там?

Баща й кимна утвърдително и още в същия момент тя изчезна през вратата. Поклатих глава, погледнах неодобрително Ричард и се оправих по коридора да помогна на Симон за другите деца. За момчетата прибирането на багажа беше цяло изпитание. Бенджи беше несигурен и объркан. Патрик беше раздразнителен. Симон и аз току-що бяхме приключили (беше невъзможно да свършим, докато не убедихме момчетата да подремнат), когато Ричард и Кати се върнаха от горе.

— Нашето превозно средство е вече тук — изрече спокойно Ричард, потискайки възбудата си.