Градината на Рама [bg]

Когато се завтече обратно към нас, Кати гореше от ентусиазъм.

— Хайде. Хайде де — сграбчи Симон за ръката. — Трябва да го видите. Удивително е. Цветовете са фантастични.

Наистина бяха фантастични. Многоцветни светлинни дъги с пращене прескачаха от хорна на хорна и превръщаха рамианската нощ във величествено представление. Бенджи се беше вторачил на юг. Устата му беше отворена. След доста време се усмихна и се извърна към Симон.

— Кра-си-во е — изрече бавно, горд, че е използвал тази дума.

— Наистина, Бенджи — отвърна Симон. — Много красиво.

— Мно-го кра-си-во — повтори Бенджи и отново се извърна към светлините.

По време на самото представление не говорихме много. Но когато се върнахме в пещерата, разговорът ни продължи с часове. Разбира се, все някой трябваше да обясни всичко на децата. От тях единствено Симон беше родена по онова време — времето на последната маневра, пък и тя тогава беше само бебе, така че не я помни. Говореше предимно Ричард. Свирката и светлинното представление го изпълниха с енергия. Откакто се е завърнал, едва снощи съвсем заприлича на предишния Ричард. Разказът му за всичко, което знае за свирката, за светлинното шоу и маневрите на раманяните, беше както занимателен, така и изпълнен с информация.

— Мислиш ли, че октопаяците ще се върнат в Ню Йорк? — попита го в очакване Кати.

— Не зная — каза Ричард. — Но е напълно възможно.

През следващите петнадесет минути Кати разказа на всички за енти път срещата ни с октопаяка от преди четири години. Както обикновено тя украси и преувеличи някои от детайлите, особено от онази част на историята, която се е случила, преди да се срещнем в музея.

Патрик обожава тази история. През цялото време кара Кати да я разказва.

— Лежах по корем — разказваше снощи Кати, — надничах над ръба на огромния цилиндър, който се спускаше надолу в мрака. От стените му стърчаха сребърни шипове, светлината проблясваше отгоре им. Хей — извиках, — има ли някой там?

— Чух звук, наподобяващ влачещи се метални четки и високочестотен вой. Изпод мен се появиха светлини. От дъното на цилиндъра едно черно нещо с кръгла глава и осем пипала в черно и златисто се изкачваше по шиповете. То се придвижваше бързо към мен, като обвиваше пипалата си около тях…

— Ок-то-па-як — рече Бенджи.

Когато Кати завърши разказа си, Ричард обясни на децата, че вероятно след четири дни подът ще започне да се тресе. Подчерта, че всичко трябва да бъде внимателно закрепено за него и че трябва да се подготвим за нова поредица престои в антиускорителния резервоар. Майкъл изтъкна, че се нуждаем поне от още един за децата, а също и от няколко солидни кутии за вещите. През изминалите години бяхме насъбрали толкова много боклуци, че обезопасяването на всичко щеше да е доста трудоемко.