Градината на Рама [bg]

Бях прекалено черна, за да се явя като Кралица Никол Английска или дори като Жана д’Арк на една от ония френски грандиозни годишнини. Чудя се още колко ли години ще трябва да изминат, преди цветът на човешката кожа да изгуби своето значение на Земята. Петстотин? Хиляда? Какво беше казал по този повод американецът Уилиям Фокнър — нещо в смисъл че Самбо ще бъде свободен едва когато някоя сутрин неговите съседи се събудят и кажат на себе си и на своите приятели, че Самбо е свободен. Мисля, че е прав. Видяхме, че расовите предразсъдъци не могат да бъдат изкоренени чрез законодателството. Нито дори чрез образованост. В живота на всяка личност трябва да има едно богоявление, един миг на истинско прозрение, в който веднъж завинаги той (или тя) осъзнава, че Самбо и всеки друг на света, различаващ се по нещо от него (или нея), трябва да бъде свободен, ако искаме да оцелеем.

Преди десет години, когато стоях на дъното на оная шахта и бях сигурна, че ще умра, аз си зададох въпроса, кои моменти от своя живот бих желала да изживя отново, ако ми се даде тази възможност. В ума ми тутакси изникнаха часовете с Хенри, независимо че по-късно той разби сърцето ми. Дори и днес с радост бих литнала с моя принц. Да си преживял абсолютно щастие, та макар и само за минути или часове, означава, че си бил жив. Когато си изправен пред лицето на смъртта, не е от толкова съществено значение дали този, с когото си споделил върховния момент, впоследствие те е разочаровал или предал. От значение е именно моментното усещане за наслада — толкова велико, че усещаш как можеш да преместиш Земята.

Тогава в шахтата малко се попритесних, че спомените ми за Хенри са толкова ярки, колкото тези за майка ми, баща ми и дъщеря ми. Но сетне проумях, че не представлявам някакво изключение само защото спомените за часовете с Хенри са ми толкова скъпи. Всеки човек притежава свои специални мигове или събития, които са единствено негови и той ревниво ги съхранява в сърцето си.

Година преди Нютоновата експедиция да бъде изстреляна, моята най-близка приятелка от университета Габриел Монро прекара една нощ в Бовоа заедно с Женевиев и мен. Не се бяхме виждали от седем години и почти през цялата нощ разговаряхме, предимно за най-емоционалните събития в живота ни. Габриел беше безкрайно щастлива. Имаше красив, чувствителен и преуспяващ съпруг, три здрави, разкошни деца, хубава заможна къща край Шинон. Но след полунощ тя ми довери с младежка усмивка, че нейният „най-прекрасен момент“ е бил, преди да срещне своя съпруг. Още от ученичка била силно увлечена по една известна филмова звезда, която един ден се оказала в Тур. По някакъв начин Габриел успяла да се срещне с него в хотелската му стая и да разговарят насаме почти час. Преди да си тръгне тя го целунала един-единствен път по устата. Това беше най-ценният й спомен.