Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

17.

Обадих се на Макгроу. Не знаех къде е по това време, но някой от посолството ме свърза с него.

— Готово — казах само.

Последва пауза.

— Както трябва ли ще изглежда?

— Утре ще прочетете във вестника, сигурен съм.

— Нямам търпение.

— Дължите ми още материали.

— Ако прочета във вестника каквото ми обещаваш, ще ги получиш. Ще се срещнем утре сутринта. Знаеш ли къде е Накагин Капсюл Тауър?

Знаех, разбира се. Този небостъргач бе завършен същата година и бе предизвикал голямо вълнение в Япония като пример за движението „метаболизъм“, което претендираше за нов подход в жилищното строителство, обединявайки архитектурни и биологични концепции. Всяко жилище в Накагин било монтирано отделно, можело да се подмени и подлежало на надграждане — уж бъдещето на градския живот. Днес се обитават само няколко от сто и четирийсетте капсули. Останалите се използват за складове и офиси или пък съвсем са изоставени, а самата сграда прилича на призрак, паметник на един обещан, ала нереализиран идеал, с рушаща се ръждясваща фасада и прозорци, помътнели като покрити с перде очи, архитектурен Озимандий18, останал безмълвен, безпомощен и сам, докато благословилите раждането му бащи на града се чудят дали да го погребат.

— Да, знам го.

— Отпред, в десет.

Не обичах да ми казва какво да правя.

— И гледайте да ми донесете материалите — отвърнах и затворих.

Пак се метнах на Танатос. Чудех се къде да пренощувам. Имах чувството, че Саяка само ще ме погледне и веднага ще се досети какво съм извършил или поне ще разбере, че съм извършил нещо. Това обаче беше нелепо. Няма никакъв знак на Каин. А и да има, аз вече го носех. Исках да я видя — въпреки всичко, което се случваше. Не, не въпреки… тъкмо заради това. В този момент нямах нищо друго. Не исках да лежа буден сам в поредната анонимна стая в компанията на собствените ми мисли и с една-единствена перспектива — още материали, още убийства. Исках нещо повече. Исках да има какво да очаквам с нетърпение. Исках нея.