![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
В начина, но който Сол говореше, имаше нещо странно, сякаш умът му бе другаде.
— Сол, не ти съобщавам нищо, което да не ти е известно. Какво има?
— Просто… Просто зарежи това, Чарли. Зарежи го — въздъхна шумно Ансбах.
— Какво?
— Виж какво, известно ти е не по-зле, отколкото на мен самия, че въпросът не е само исторически.
— Очевидно. Но това все пак не обяснява как е замесен агент М-3. Какво се опитваш да ми кажеш. Сол?
— Нищо, Чарли. Това е просто инстинкт. Подушвам го. Цялата тази работа вони на провалена разузнавателна операция и ми се струва, че си открехнал само крайчеца на завесата. Втриса ме, като си помисля какво ли можеш да откриеш, ако продължиш да ровиш.
— Започваш да говориш като параноик, Сол.
— Както каза веднъж моят приятел Хенри Кисинджър: „Това, че си параноик, не означава, че не са по петите ти“.
— Не е първият, който го е казал.
— Виж какво, прекрасно знаеш, че ЦРУ си има начини да изяви своето неудовлетворение. Те, т.е. ние много-много не се интересуваме от законността. Могат не само да прекратят договора ти, а и много повече.
Стоун бавно поклати глава в знак на несъгласие.
— Всичко това не ме интересува — каза той с твърд глас. — Предполагам знаеш колко важно е всичко за мен. За мен това е въпрос на бащината ми чест. На неговия живот.
— Няма да изоставиш тази работа, нали, Чарли?
— Не, докато не разбера какво всъщност се е случило с баща ми.
— По дяволите! Баща ти е бил впримчен. Точка. Изобщо не е важно защо.
— Забелязвам, че не ми даваш никакви изрични заповеди. Страхуваш се и аз не ти се сърдя.
Ансбах го изгледа със студен, режещ поглед.
— За бога, Чарли, какво искаш?
— Има една възрастна жена, все още жива, която е била лична секретарка на Ленин. Емигрирала е през 20-те години, живее под чуждо име. Видях името й в една от базите данни.
— Зная. Чух за нея от Бил Донован, когато бях на работа, в Службата за стратегически проучвания. Е, и?
— Искам да разбера къде е. Мисля, че е добра отправна точка.
— Тази работа изобщо не ми харесва — въздъхна Ансбах и отмести стола си назад.
След няколко часа Стоун се върна в апартамента си на Уест Сайд. Носеше няколко фотокопия на досието, което бе взел от архивите на Леман. Свали си палтото и го закачи в гардероба, до алпинистката си екипировка, която все по-рядко му се удаваше да използува.
Отпусна се на колене и прокара ръка по гладкия мраморен под, като се опитваше да напипа едно едва доловимо ръбче. След секунди го намери. Дори човек да се загледаше внимателно, не би могъл да го сметне за нещо повече от лек дефект при слепването на двете плочи. Натисна ръбчето и едната от плочите се отмести, при което се откри малък сейф. Той нагласи шифъра и го отвори, сложи оригинала на досието вътре при малка пачка банкноти, някои други книжа и револвера „Смит енд Уесън“, който бе използувал един-два пъти преди години на едно стрелбище в Лексингтън, щата Масачузетс. Беше купил същия и на баща си.
Затвори сейфа и намести плочата отгоре. После обиколи стаята и забеляза мигащата червена лампичка на телефонния си секретар.
Натисна бутона. Първо се бе обадила една жена, с която се запозна на някакво гости и се надяваше изобщо да не я среща повече. След това бе позвънил баща му да му благодари, че е отишъл да го види, и да му каже, че се чувствува по-добре.
После на два пъти бе звънил Сол Ансбах.
Гласът му звучеше все по-тревожно. На места думите му бяха заглушени от шума на уличното движение — явно се обаждаше от уличен телефон. А обикновено използуваше секретна връзка.
— Чарли, Сол е. Аз съм в адвокатската фирма. Обади ми се веднага, щом се прибереш.
Би-й-п.
В „Шефилд енд Симпсън“ все още ползуваха Ансбах като консултант и от време на време, когато Сол бе на съвещание във фирмата, Чарли му носеше там някои свои анализи.
— Сол е… Ти… Слушай, попаднал си на нещо. Трябва веднага да дойдеш в адвокатската кантора. Не в офиса. Ще бъда там от седем до към осем. И чуй, не ми се обаждай във Фондацията. Нямам вяра на телефоните там. Това е страшно сериозно нещо, Чарли. — Последва дълга пауза, при която се чу воят на линейка. — По дяволите, колко време имам да говоря на тая машинка? Чарли, слушай. Имам нещо за теб. Пратиха ми го по куриер — намерих връзки. — Пак пауза; този път грохот на камион. — Тая машинка да не ме прекъсне. По дяволите, Чарли. Идвай тук!