Чернооката блондинка [bg]

Бях си навлякъл ризата, когато Клеър се приближи и ме целуна.

— Лека нощ, Филип Марлоу. Или по-скоро добро утро. — Понечи да се извърне, но аз я задържах за лакътя.

— Какво ти каза майка ти за разговора с мен?

— Какво ли? Немного — сви рамене тя.

— Чудя се защо не ме попита какво е казала тя. Не си ли любопитна?

— Попитах те.

— Но не наистина заинтригувано.

Тя застана с лице към мен и ме изгледа спокойно.

— Добре тогава. Какво ти каза?

— Немного — ухилих се.

Не отвърна на усмивката ми.

— Нима?

— Обясни ми как се правят парфюмите. И ми разказа за баща ти, как е загинал.

— Жестока история.

— Една от най-жестоките. Тя е корава жена, след като е успяла да превъзмогне нещо такова и да постигне всичко това.

Клеър леко стисна устни.

— О, да, корава е, и още как.

— Харесваш ли я?

— Не мислиш ли, че зададе достатъчно въпроси за една нощ?

Вдигнах ръце.

— Имаш право, така е. Просто…

Тя чакаше.

— Е? Просто какво?

— Просто не знам дали да ти имам доверие.

Клеър се усмихна студено и за миг съзрях у нея майка ѝ, коравата ѝ майка.

— Направи облога на Паскал — посъветва ме.

— Кой е Паскал?

— Французин. Живял е отдавна. Философ в известен смисъл. — Тя излезе в хола. Последвах я. Бях бос. Клеър взе чантата си и се обърна към мен. Беше пребледняла от гняв. — Как може да твърдиш, че не ми вярваш? — попита тя и кимна към вратата на спалнята. — Как можеш след това?

Отидох да си налея още едно уиски, застанал с гръб към нея.

— Не казах, че не ти вярвам, казах, че не знам дали да ти вярвам.

Думите я вбесиха толкова, че тропна с крак. Пред очите ми изникна Лин Питърсън на входа на къщата на брат ѝ, която направи същото, но по различна причина.

— Знаеш ли какъв си? — попита Клеър. — Педант. Знаеш ли какво означава „педант“?

— Селянин, който фъфли?

Измерваше ме с пламтящ поглед. Кой да допусне, че очи с такъв цвят са способни да горят така?

— За комедиант обаче не ставаш.

— Извинявай — казах. Сигурно не прозвуча както ми се искаше. — Ще ти донеса палтото.

Отворих ѝ вратата. Тя остана на мястото си, продължи да ме гледа гневно и едно мускулче на челюстта ѝ се набразди.

— Сега съзнавам, че съм сбъркала за теб — каза.

— В какво отношение?

— Мислех, че си… О, няма значение.

Пъхна ръце в джобовете на сакото си. Можех да я накарам да се обърне, можех да я прегърна, можех да ѝ се извиня, и то така, че да не оставя съмнение в искреността си. Защото наистина съжалявах. Идеше ми да се прехапя езика. Тя беше най-прекрасното нещо, което се бе случило в живота ми досега, по-прелестно от Линда Лоринг, обаче заради голямата си уста подлагах на съмнение благонадеждността ѝ и пусках евтини шеги. Такъв си ти, Марлоу — индианец, който изхвърля перла, струваща повече от богатствата на цялото му племе.