Обичай ближния си [bg]

— Ето куфара на татко ви — каза той.

Трите деца го погледнаха едновременно почти без да мръднат, едва обърнаха глави.

— Аз го видях — каза Щайнер. — Той говореше за вас…

Децата го гледаха, без да говорят. Очите им блестяха като лъскави кръгли черни камъни. Пламъкът на примуса светеше. Щайнер се чувстваше неудобно. Разбираше, че трябва да каже нещо любезно и човечно, но всичко, което му идваше на ум, изглеждаше изтъркано и фалшиво пред нещастието на трите мълчаливи деца.

— Какво има в куфара? — най-после попита най-голямото. Гласът му беше слаб, говореше бавно, студено и предпазливо.

— Не си спомням точно. Вещи на баща ви. И малко пари.

— Наши ли са сега тези неща?

— Разбира се. Затова ви ги донесох.

— Може ли да ги взема?

— То се знае — каза изненадано Щайнер.

Момчето се изправи. Беше слабо, мургаво, високо. То се приближи бавно към куфарчето, без да отделя поглед от Щайнер. Сграбчи го с бързо животинско движение и подскочи назад, сякаш се страхуваше, че Щайнер ще му отнеме плячката. Завлече веднага куфара в другата стая. Другите две деца го последваха, блъскайки се като едри черни котета.

Щайнер погледна дядо Мориц.

— Да — каза с облекчение той, — те знаят от известно време какво се е случило…

Мориц Розентал разбърка супата.

— Но това не ги трогва много. Видели са смъртта на майка си и на двама братя. Затова не се развълнуваха много сега. Нещо, което се повтаря често, не наранява толкова дълбоко.

— Или може би още по-дълбоко — каза Щайнер.

Мориц Розентал го погледна втренчено с потъналите си в бръчки очи.

— Не наранява, ако си много млад. Нито когато остарееш. Средната възраст е най-лоша.

— Да — каза Щайнер. — Тези проклети петдесет години между детинството и старостта са най-лоши.

Мориц Розентал кимна безстрастно.

— За мен те вече минаха. — Той захлупи тенджерата. — Намерихме им места — продължи той. — Майер ще вземе едно със себе си в Румъния. Второто ще отиде в сиропиталище в Локарно. Един мой познат оттук ще плаща за него. Най-голямото ще остане при Бернщайн…

— Знаят ли, че ще се разделят?

— Да. Но и това не ги тревожи много. Напротив. Дори се радват. — Розентал се обърна. — Щайнер — каза той, — аз го познавах от двайсет години. Как загина? Скочи ли?

— Да.

— Не го ли хвърлиха?

— Не. Аз бях очевидец.

— Научих за смъртта му в Прага. Там казваха, че го бутнали. Затова дойдох тук, да се погрижа за децата. Обещал му бях едно време, че ще се погрижа за тях. Млад беше още. Не повече от шейсет години. Не съм мислил, че ще има такъв край. При все че се бе побъркал малко след смъртта на Рашел. — Мориц Розентал погледна Щайнер. — Имаше много деца. Обичайно у евреите. Те обичат големи семейства, но сега не трябва да имат никакви.