![Обичай ближния си [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/7/obichaj-blizhniya-si-bg-download.jpg)
Обичай ближния си [bg]
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Димант
- ISBN: 954-8472-72-4
- Переводчик: Борис Любенов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Обичай ближния си [bg]». Краткое содержание книги:
— Станете! — изпищя жената.
— Аз ще си остана тук. Вие правете каквото искате. Право напред, а като излезете от гората, тръгнете вдясно; така ще стигнете до чешката митница.
— Еврейска въшка! — изпищя жената.
— Очаквах това — засмя се Керн.
Той се загледа в бледия мъж, който шепнеше нещо на истеричната си съпруга и я молеше да си тръгнат.
— Той смята да се върне — плачеше тя. — Зная, че смята да се върне! И ще мине оттатък! Но трябва да вземе и нас. Длъжен е!
Мъжът я отведе бавно към гората. Керн търсеше цигара, когато нещо тъмно изскочи на няколко метра от него като изникнал от земята призрак. Беше старият евреин, който също се бе прострял на тревата. Той се поизправи и заклати глава.
— Тези християни!
Керн не отговори. Запали цигара.
— Цяла нощ ли ще стоим тук? — запита тихо старецът.
— Докъм три часа. Това е най-удобното време. Сега все още слухтят. Но ако никой не се върне, ще им дотегне да чакат.
— И аз умея да чакам — каза самодоволно старият евреин.
— Пътят е дълъг, а голяма част от него трябва да изминем пълзешком — каза Керн.
— Няма значение. На стари години ще се превърна в израилтянин индианец.
Замълчаха. Звездите заблещукаха между облаците. Керн откри Голямата мечка и Полярната звезда.
— Трябва да отида във Виена — обади се най-после старецът.
— Аз изобщо не зная къде трябва да отида — отговори Керн.
— И това се случва понякога. — Старецът задъвка стръкче трева. — Докато се появи някое място, където трябва да отидеш. Така става. Трябва само да се чака.
— Да — каза Керн. — Това ни остава. Но какво чакаме?
— Нищо всъщност — отговори спокойно старият. — Когато го дочакаш, виждаш, че е нищо. И започваш да чакаш нещо друго.
— Може би. — Керн легна пак. Почувства куфара под главата си. Приятно беше да го чувства там.
— Аз съм Мориц Розентал от Годесберг ам Райн — каза след малко старецът. Той извади от раницата си тъничък сив шал и го наметна на плещите си. Така заприлича още повече на призрак. — Понякога е смешно да имаш име, нали? Особено нощем…
Керн погледна тъмното небе.
— И когато нямаш паспорт. Името трябва да бъде записано, иначе не ти принадлежи.
По върховете на дърветата задуха ветрец; шепотът му можеше да ги заблуди, че зад гората шуми океан.
— Мислиш ли, че онези приятели там ще стрелят наистина? — попита Мориц Розентал.
— Не зная. Вероятно не.
Старецът поклати глава.
— Предимство е все пак да си шейсет и пет годишен, не ти остава много живот за рискуване…
Щайнер откри най-после децата на стария Зелигман.
Адресът, намерен под обвивката на еврейския молитвеник, се оказа точен, само че децата междувременно бяха преместени някъде другаде. Много време мина, докато открие къде; всеки го смяташе за полицай и не искаше да му съобщи.
Той взе куфарчето от пансиона и тръгна. Къщата се намираше в източния край на Виена. Пътят дотам бе почти цял час. Щайнер се заизкачва по стълбището. На всеки етаж имаше по три апартамента. Драскаше кибрит, за да прочете имената. Най-после на петия етаж намери овална месингова плочка с надпис: Самуел Бернщайн, часовникар. Потропа.
Зад вратата се чу шум от бързи стъпки и разместване на мебели. Предпазлив глас попита:
— Кой е?
— Идвам да предам едно куфарче — каза Щайнер.
Почувства внезапно, че го наблюдават, и бързо се обърна.
Вратата на жилището зад него се бе отворила безшумно. Мършав мъж по риза бе застанал на прага. Щайнер остави куфарчето.
— Кого търсите? — попита мъжът. Щайнер го погледна. — Бернщайн не е тук — добави мъжът.
— Нося вещите на стария Зелигман — каза Щайнер. — Предполагам, че тук мога да намеря децата му. Аз присъствах на неговия край.
Мъжът го изгледа. След това извика:
— Можеш да го пуснеш Мориц!
Чу се дрънкане на верига, един ключ щракна в ключалката и вратата на Бернщайновото жилище се отвори.
Щайнер напрегна зрението си в полумрака.
— Но как… — каза той. — Невъзможно! Той е, разбира се, дядо Мориц!
На прага бе застанал Мориц Розентал. Държеше в едната си ръка дървена лъжица. Около раменете му бе наметнат шал.