Похищението на Ани Торн [bg]

Но това не е единственото, което лежи в земните недра. Още преди въгледобива тук е имало други разкопки. Други традиции, върху които е изградено селището.

Започвам да изкачвам склона, доволен, че съм взел бастуна, за да улеснявам придвижването си. Намирам отвор в телената ограда. По утъпканата пръст от другата страна се познава, че е често използван.

Като дете съм познавал това място като дланта си. Сега то е чуждо за мен. Не мога да се ориентирам къде се намирам, нито къде са старите входове за галериите. А люкът вече не съществува, благодарение на Крис. Смятал съм, че това е завинаги. Но се оказва, че някои неща просто отказват да останат погребани. А децата винаги ще намерят начин да влязат.

Заставам на билото на хълма, за да си поема дъх. Дори ако не броим сакатия ми крак, не ме бива за алпинизъм. Устроен съм за седене на маси и табуретки пред барове. Никога не съм тичал дори подир автобус. Чакам задъхването ми да премине, но накрая се отказвам, вадя пакета цигари и паля една. Очаквал съм, че щом се озова тук, ще ме осени просветление, нещо у мен ще трепне, но не би. Тръпнат единствено натъртените ми ребра. Може би твърде усилено съм се старал да забравя. Не знам дали да изпитвам облекчение или разочарование от този факт.

Погледът ми се плъзга по редуващите се кафеникави и зелени ивици. Трева и бодлив храсталак, хлъзгави чакълести сипеи и дълбоки ями, пълни със зеленясала вода и обрасли с тръстики.

Почти мога да чуя как пустошта ми нашепва: Смяташе, че можеш просто да се отбиеш тук и да намериш пътя назад? Не става по този начин, Джоуи, момчето ми. Трябваше да си го научил досега. Не ти намираш мен, а аз теб. Набий си го в проклетата глава.

Леко потрепервам. Може би тази малка екскурзия по пътеката на спомените е безполезно начинание, подобно на много мои действия. Може би имейлът няма значение, нито съобщението на телефона ми. Може би най-доброто решение е да си взема шапката и да се махна оттук. Аз не ставам за герой. Не съм типът, който се появява, решава загадката и печели момичето. В най-добрия случай съм положителният образ, умиращ към средата на филма. Случилото се тук е било толкова отдавна. Живял съм двайсет и пет години, без да се връщам към него. Защо да си правя труда сега?

Защото то се случва отново.

Е, и? Това не е мой проблем. Не е моя битка. Какво ме засяга, дори земята над мината да пропадне и да погълне цялото проклето градче със себе си?

Понечвам да си вървя, но нещо привлича погледа ми. Нещо трепти на земята. Вторачвам се в него, после се навеждам и го вземам. Това е опаковка от дъвчащ бонбон, същият като онези, които Крис постоянно мъкнеше в джобовете си. Ако беше пораснал, зъбите му вероятно щяха да са изгнили до корените.

Изправям гръб и оглеждам отвъдния склон на хълма. Не ми се струва достатъчно стръмен, но въпреки това пъхам опаковката в джоба си и тръгвам надолу. Оказва се, че наклонът е по-голям, отколкото съм преценил, и някъде към средата сакатият ми крак поддава. Губя равновесие и изминавам последните метри по задник.