Похищението на Ани Торн [bg]

— Някои.

— Когато бях малък, и ние го правехме. Все търсехме входове към старите галерии.

— Трябва да е било отдавна.

— Да, годинките си вървят. Не е нужно да ми напомняш колко съм стар — пробвам да се пошегувам, но тя не се усмихва.

— Защо не се обадихте на мама?

— Не ми трябва чистачка в момента. Съжалявам.

— Добре.

Тя тръгва да си върви. Усещам, че ще пропусна рядка възможност.

— Чакай — спирам я. — Майка ти… е чистила къщата на госпожа Мортън, нали?

— А-ха.

— Значи я е познавала?

— Бегло.

— Но поне е разговаряла с нея?

— Госпожа Мортън не беше от най-общителните.

— А държала ли се е странно понякога? Изглеждала ли е потисната, разстроена?

Свиване на рамене.

— Чух, че синът ѝ Бен изчезнал. Допускаш ли, че сам е избягал?

Ново свиване на рамене. Правя последен опит.

— Бен беше ли от децата, които са идвали тук? Случайно да са намирали нещо? Тунел, пещера?

— Най-добре се обадете на мама.

— Казах ти вече, не ми трябва… — започвам и млъквам. — Ако ѝ се обадя, тя ще говори ли с мен?

Лорън ме гледа безизразно.

— Тарифата ѝ е десет паунда на час. За пълно почистване на къща — петдесет паунда.

Схващам намека.

— Ясно. Ще го имам предвид.

Кучето отново тръгва към обувките ми и тя му дръпва каишката. Посивялата му муцуна разочаровано увисва.

— Старичък ми изглежда — отбелязвам.

— Мама казва, че отдавна трябва да е умрял.

— Положително се шегува.

— Напротив. — Тя ми обръща гръб. — Аз вече ще вървя.

— Довиждане — виквам подире ѝ.

Лорън не ми отвръща, но докато се отдалечава, я чувам да мърмори сякаш на себе си:

— На лошо място си попаднал.

Странно момиче, меко казано.