![Тебеширения човек [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/7/tebeshireniya-chovek-bg-download.jpg)
Тебеширения човек [bg]
- Автор: Тюдор С. Дж.
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0194-6
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тебеширения човек [bg]». Краткое содержание книги:
− Като например?
− Има ли някой, който би искал да му навреди?
Усещам как пулсът ми се учестява. Дали има човек, желаещ да навреди на Мики? Ами да, сещам се поне за един такъв, но той едва ли е способен да тича нощем из парковете и да бута хора в реката.
− Не смятам — казвам с малко по-твърд глас. — Андърбъри е спокоен град. Не си представям подобен човек.
И двамата кимат.
− Навярно сте прав и ще се окаже, че това е просто един много тъжен, злощастен инцидент.
Също като при брат му, минава ми през ума. Тъжен, злощастен и някак твърде нагласен.
− Съжаляваме, че трябваше да ви поднесем новината, господин Адамс.
− Няма защо. Поне вече знам какво се е случило.
− И това е начин да се погледне на ситуацията. — Но нещо в тона му подсказва, че не е правилният начин. — Има още една подробност.
− Каква?
− Открихме у приятеля ви нещо, което леко ни озадачи. Чудех се дали вие няма да хвърлите светлина по въпроса.
− Стига да мога.
Фърнис вади прозрачно найлоново пликче от джоба си и го поставя на масата.
Вътре има късче хартия с нарисувано човече като в играта на бесеница и малко късче бял тебешир.
1986
− Ех, вие, маловерци.
Татко понякога казваше това, когато мама не бе уверена, че той може да свърши нещо. Явно стара шегичка помежду им, защото тя винаги вдигаше вежди и отвръщаше:
− Не, не, аз съм неверник.
И двамата се смееха.
Предполагам идеята се коренеше във факта, че бяха атеисти и не го криеха. Затова и хората в града гледаха на тях с известно подозрение, а мнозина взеха страната на отец Мартин по въпроса за клиниката. Дори онези, които подкрепяха мама, се бояха да го заявят публично, за да не излезе, че са против Господ или нещо подобно.
Онази есен мама отслабна и се състари. Дотогава никога не ми бе правило впечатление, че моите родители са по-възрастни от тези на другарите ми (вероятно защото, когато си на десет, всеки над двайсет ти се струва доста стар). Майка ми ме бе родила на трийсет и шест, така че вече беше почти на петдесет.
Това отчасти се дължеше на усилената й работа. Тя се прибираше все по-късно от ден на ден, оставяйки татко да готви вечерята — която, ако не друго, поне винаги беше оригинална. Но основната причина, предполагах, бе в демонстрантите, които продължаваха ежедневно да обикалят клиниката. Вече бяха към двайсет души, а по витрините на някои магазини из града се появяваха плакати от рода на:
ИЗБЕРЕТЕ ЖИВОТА. СПРЕТЕ УБИЙСТВАТА.
„НЕ“ НА ЛЕГАЛНОТО УМЪРТВЯВАНЕ!
ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ АНГЕЛИТЕ
НА АНДЪРБЪРИ.
Така наричаха себе си протестиращите — Ангелите на Андърбъри, което вероятно бе идея на преподобния. Всъщност не приличаха много на такива. Винаги съм си представял ангелите добри и спокойни, а тези бяха гневни, зачервени, викащи и плюещи. Сега си мисля, че подобно на много други радикализирани хора са вярвали, че вършат правилното нещо заради някаква по-висша цел. Дотолкова, че да оправдаят всички свои неправилни постъпки в името на каузата.
Вече беше настъпил октомври. Лятото си бе събрало плажните кърпи, кофичките и лопатките и си бе отишло до следващия сезон. Дрънкането на количките за сладолед бе заменено от пукота на незаконно купени фойерверки, а мирисът на цветя и барбекюта — от по-лютивия аромат на пушещи комини.
Мики все по-рядко излизаше с нас. След смъртта на брат си изглеждаше променен. Или пък ние не знаехме как да се държим с него. Той открай време беше жлъчен и саркастичен, но сега бе станал също и някак студен. Освен това бе пораснал на ръст (макар че никога нямаше да стане висок), чертите му бяха по-твърди и изострени, а след като свали и шините, вече изобщо не беше Железния Мики, нашият приятел. Изведнъж се превърна в Мики Купър, брата на Шон Купър.
Присъствието му караше всички ни да се чувстваме неудобно, но най-обтегнати бяха отношенията между него и Хопо. Един бавно къкрещ антагонизъм, който сякаш бе обречен да изкипи в открит конфликт. Така и стана. В деня, когато се събрахме да пръснем пепелта на Мърфи.
Хопо в крайна сметка не го бе погребал. Майка му бе отнесла тялото на ветеринар, за да го кремира. След като бе пазил пепелта у дома известно време, Хопо бе решил, че мястото й е в парка — там, където кучето се бе разхождало приживе и бе издъхнало.
Срещнахме се на площадката една събота в единайсет сутринта. Насядахме по въртележката, загърнати в палтата и увити с шаловете си, защото температурите бяха паднали и студът щипеше бузите, а пръстите замръзваха през ръкавиците ни. Това, както и мрачният повод, по който се бяхме събрали, смачкваше настроението на всички ни. Хопо стискаше в ръце кутията с тленните останки на Мърфи. Когато Мики се появи с петнайсет минути закъснение, той скочи от мястото си.