Шадоу стрийт 77 [bg]

Върнън Клик

В стаята на охраната Върнън Клик беше насочил вниманието си само към два от шестте плазмени екрана. Единият показваше пълна картина на късата северна част на западния коридор на третия етаж пред северния асансьор, а другият — поглед към северния коридор на същия етаж.

Беше наблюдавал как изкуфелият полицай Логан Спранглър позвъни на звънеца на онзи кретен сенатора, видя как се обажда на някого… вероятно на онзи подмазвач, началника по поддръжката Том Тран, който се обличаше като почетен гост за среща на откачалките, и как влезе в апартамента, като си послужи с резервния ключ. Оттогава Върнън очакваше излизането на Спранглър от 3-D, където вероятно крадеше от деветнайсетгодишното уиски на къркача Бландън, като смучеше от бутилката със сламка.

Върнън Клик не беше търпелив човек. Беше трийсетгодишен и се целеше към върха, така че всеки, който бавеше възхода му към богатство и слава дори и с пет минути, намираше мястото си в списъка му с врагове. А той беше дълъг, изпълваше дванайсет страници от бележник А-4 с редове. Наближаваше денят, в който щеше да е в състояние да прецака всеки един от тези хора по един или друг начин и то така, че да разберат кой точно им е отмъстил.

Ако ги нямаше безкрайните подлости и подмазването, Върнън вече щеше да се е издигнал на върха. Правилата на играта обаче не бяха измислени в полза на хора като него. Налагаше се да работи три пъти повече от онези, за които беше създадена играта, и да бъде десет пъти по-умен, за да постигне успеха, който му се полагаше. Дори и за извоюването на сегашното му положение му се беше наложило да преодолее редица трудности, причинени от евреите, банкерите от Уолстрийт, банкерите евреи от Уолстрийт, петролните компании, републиканците, всички нюйоркски издатели, които бяха част от конспирация, държаща говорещите истината и големите таланти далеч от пазара, нечестните арменци и Израел — който, ти да видиш, също се управлява от евреи — и не на последно място от двама глупави училищни психолози, които със сигурност заслужаваха да бъдат изядени живи от диви кучета, макар и тринайсет години след своята нелоялност.

Върнън беше толкова близо до постигането на отдавнашната си цел, че това вероятно беше предпоследната му нощ като пазач в „Пендълтън“, тази помийна яма, пълна с алчност и привилегии, сред нахалните кучки и самодоволните копелета, да не говорим за стари вещици като сестрите Къп и антични кукувци като Сайлъс Кинсли, който от години не даваше никакъв принос към обществото, но продължаваше да смуче от запасите си, вместо да направи услуга на всички и да пукне. Имаше още само два апартамента, които Върнън трябваше да проучи и да заснеме, и обитателите щяха да са напуснали града до почивните дни.