Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
стори адски свежа. Навлече развлечени зеленикави дънки е големи джобове и къса прилепнала фланелка, която откриваше златистия й корем. Долавяше погледа на Доти, който шареше по тялото й, но не й пукаше. Щеше да си наеме малко студио, може би в Доклънд
или някъде наоколо. По-далеч от тази дупка! Можеше да си го позволи с новите доходи.
Напъха сценария в раницата си и хвърли поглед към съквартирантката.
- Горе главата! - рече тя и излезе.
Сценариите ги пишеше един тип на име Томас Мънроу. Кльощав дълъг чекиджия с прилепнала мазна коса и дебел диоптър. Бяха се запознали още в началото. Той беше дошъл, както сам твърдеше, за да й вземе мярката. Гробарският му жаргон включваше и други изрази от сорта на: оргазмът трябва да се аранжира. Сякаш ставаше дума за малка смърт. Приличаше на майстор на ковчези.
Работата беше там, че клиентите на агенцията - в преобладаващата си част делови, заети хора - бяха съвършено лишени от въображение. Те имаха само смътна представа за фантазмите си, за посоката на желанията си, но не бяха в състояние да им придадат конкретна, завършена форма. Не умееха да изграждат ситуации, нито диалог. Нито пък имаха време за това.
Като Емералд Спарк например.
Той беше бижутер - магазинът му се намираше в началото на Рийджънт стрийт. Емералд знаеше всичко за камъните и почти нищо за душата си. За него тя не беше по-различна от Ефекта на папийонката - загадъчната сянка, която се мярка в сърцевината на някои особено ценни диаманти. Можеше да я съзерцава с часове, но нямаше представа как да стигне до нея. Танцът на светлината в короната на брилянтите го караше да усеща вибрациите й. Тя му говореше. Нашепваше му мисли и тайни желания, от които се изчервяваше. И възбуждаше. Но нищо повече. Трябваше да се появи
някой като Томас Мънроу, за да шлифова тези необработени копнежи с примес на шлака. Мънроу, който знаеше всичко за желанията, беше копал дълго в душата на Емералд, за да извади тайните й наяве. А после беше работил над тях, упорито и прецизно като същински бижутер, докато им придаде формата и блясъка, които заслужаваха. Сега Емералд Спарк знаеше точно какво иска и как да си го достави.
Катерина харесваше този сценарий: „Украсяването на коледното дръвче“, както го наричаше на шега. Емералд отключваше сейфа зад бюрото си и започваше да вади съкровищата си едно по едно. Диамантното колие на Хера. Окото на оникса. Синята луна. Огърлицата на Изабела Кастилска. Перлените нанизи на Касандра. Гривната на огъня и леда. Медальонът на Етиопската принцеса. Сапфирът на Дракона. Верижката с диамантните сълзи. Камъните излъчваха хлад, който пролазваше чак до гладко избръснатия й пубис. Усещаше тежестта им - до последния карат. Тези скъпоценности рядко излизаха на витрината. Обикновено се правеха по предварителна заявка за тесен кръг от избрани клиенти, които имаха навика да инвестират част от състоянието си в непреходни ценности. Банкери, телевизионни звезди, производители на стоки за масова употреба, а напоследък - о, ужас - и руснаци! Дълбоко в душата си Емералд беше убеден, че тези хора са недостойни за бижутата му. Неговата мечта беше да работи за двореца. Той вярваше, че благородните камъни разкриват истинския си блясък само при досег с благородна плът. Плът, освободена от досадната сянка на дрехите, сияеща в естествената си голота. И ето че тя стоеше пред него - самата принцеса Даяна, грееше като извадена от калъфката перла. От диадемата, обсипана с брилянти, до верижката с диамантно сърце на глезена, тялото й се къпеше в ослепителни искри. Емералд я съзерцаваше мълчаливо. Сърцето му бавно се изкачваше в гърлото и ябълката му започваше да пулсира като на игуана. Катя също усещаше, че губи самообладание. Топлината й бе отключила енергията на кристалите; блясъкът им пронизваше кожата, вливайки потоци от светлина във вените й. Чувстваше се замаяна, омекнала, въздушна като разбит на пяна белтък, който се излива във формата на разтворена роза. В този миг беше достатъчно Емералд само да протегне ръка, за да потопи пръст в сладкия крем на тялото й, но той никога не го правеше. Вместо това вадеше фотоапарата си и надлежно я снимаше от всички страни. След което съкровищата отново потъваха в хладния му сейф.
Докато се носеше с метрото към Кемдън Таун, Катерина измъкна „Ветеранът и принцесата“ и го прочете отново. Ролята не беше трудна, но като цяло спектакълът й се струваше отблъскващ. Може би заради киселото мляко? Питаше се дали това бе приумица на клиента, или творчески принос на мистър Мънроу. Напоследък отношенията й със сценариста бяха доста хладни. Катерина беше дръзнала да редактира един от сценариите му, при което той й вдигна страхотен скандал. Тя си даде сметка, че ако реши, Томас Мънроу може да направи ролите й още по-гадни, и благоразумно престана да си бърка носа в работата му. Но той очевидно беше злопаметен.