Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
В същия момент по главната алея, откъдето бяха дошли, се зададе микробус е плоска въртяща се антена на покрива. Иззад дърветата от другата страна на езерото изникнаха високите шлемове на десетина полицаи.
- Виждаш ли! - каза радистът. - Отърва се на косъм, глупако!
- Не знам как да ти благодаря! - въздъхна Баничаров.
- Аз ще ти кажа - потупа го Рачо по рамото и добави: - Хайде да се махаме!
Дейл Ръдърфорд изскочи от микробуса и се затича към езерото.
- Моите патенца! Малките ми патенца! – крещеше той.
Нат Колуей го последва крайно озадачен. Скоро цялата оперативна група се събра край брега на езерото. Локализириха източниците и започнаха да ловят птиците е големи мрежи. Дейл не можеше да повярва на късмета си. Ръкомахаше възбудено и се пречкаше в краката на всички. Заприижда многобройна публика.
- Какво правите! Спрете веднага! - прогърмя гневен глас.
Дейл се обърна рязко. Зад него, е ръце на кръста, стърчеше едър мъжага в униформа на служител от парковата охрана. Лицето му беше червено като домат.
- Сър, вие ли ръководите това безобразие? - страшно сключи вежди той.
- Какво безобразие!? - настръхна Дейл. - Та това са патиците от Ричмънд Парк, които изчезнаха преди три дена!
- Така ли? - подигравателно изкриви лице онзи. - И да не би да са се превърнали в лебеди?
Той посочи голямата бяла птица, която пърхаше, оплетена в мрежата.
- Ей, вие там, не можете ли да различите патица от лебед! - развика се Дейл на полицаите, които се бореха с птицата.
- Локализирахме имплантанта, сър - докладва единият.
- Каквоо? - Дейл помръкна изведнъж.
Междувременно се появиха още служители от охраната на Хайд Парк, а след малко дотърча и самият интендант на Кензингтънския дворец. Двете групи застинаха враждебно една срещу друга. Нат Колуей подуши задаващия се грандиозен скандал и внезапно му се прииска да види всички патици на света, увиснали с главата надолу зад витрината на някой китайски ресторант.
- Слушайте - миролюбиво поде той, — защо просто не сравните номерата на пръстенчетата?
Беше извършено начаса. Дейл Ръдърфорд прие поражението с каменно лице. Полицията задържа само птиците, в които незнайно как бяха попаднали микрочиповете от ричмъндските патици. Три лебеда, четири патици и един гъсок. Деветият микрочип изобщо не беше открит.
- Значи какво излиза? - обади се някой. - Патиците от Хайд Парк изяли патиците от Ричмънд.
Думите му бяха тутакси подети от пресата. „Патици от Хайд Парк изяждат патици от Ричмънд“
„Екстремна проява на патешки канибализъм“ „Патици и патицояди“
„Чудовища е човки в центъра на Лондон“
„Кой изяде грозното пате?“
„Човки - нов сюжет от Хичкок“
Готвачът и радистът не четяха английски вестници, нито гледаха ВВС. Затова не можаха да добият пълна представа за ефекта от своите бойни действия. Но те не бяха суетни хора. Стигаше им, че тази вечер вкъщи бе необикновено тихо, а вечно намръщените им съпруги се суетяха радостно край фурните, където нежно позлатяваше по една тлъстичка патица.
В самотната си квартира Чаво Толоманов отвори една котешка консерва и я излапа заедно с последните трохи от гордостта си. Наемът за предишния месец беше изсмукал финансовите му сокове и сега го чакаше мрачно бъдеще. Батьката го нямаше вече и нищо не вървеше, както трябва. Сърбина не искаше и да чуе за патиците, без да са минали санитарно-хигиенна инспекция. Баничаров се държеше странно, а вестниците публикуваха небивалици. Консервата му се стори изненадващо вкусна.
Дейл Ръдърфорд остана равнодушен към агнешката яхния, сервирана в апетитно пъстро гърненце. Съпругата му Елоиз гледаше с безпокойство и тъга изстиващата гозба, но не смееше да го подканя да яде. Щом дори любимото му гърненце не го трогваше, значи работата наистина беше сериозна! Хлапетата, две на брой, бяха вечеряли набързо и благоразумно се бяха изпокрили по стаите си. Сумрак и печал тегнеше над скромния, ала уютен ричмъндски дом. Елоиз се зае да разтребва масата. Дейл се втренчи в гърненцето, сякаш го виждаше за пръв път. Една натрапчива мисъл не му даваше покой вече часове наред. В Хайд Парк бяха открили само осем микрочипа. Къде, по дяволите, можеше да се е дянал деветият?