Дама, поп, асо, шпионин [bg]

— Същото важи и за пощата му — каза инспекторът. — Искам информация откъде е изпратена и кога, ако пощенските клейма са четливи, но да не се отварят писмата и да не се бавят. Това се отнася и за вещите му. — Той остави да се възцари мълчание, докато хвърляше поглед към голямата каса, на която беше отредено видно място в обзавеждането. — От време на време той ще иска да му съхранявате някои неща. Предимно документи, понякога книги. Само на един човек е позволено да вижда тези вещи, освен него — той внезапно разтегли устни в пиратска усмивка. — На мене. Разбрахте ли? Никой друг не бива дори да знае, че са при вас. И не ги прелиствайте, защото той е много проницателен и веднага ще разбере. Трябва да ги прелиства специалист. Нищо повече не казвам — заключи Мендъл, макар че по-късно отбеляза пред Смайли, след като се върна от Съмърсет, че ако всичко това им струва само двайсет лири, то Норман и неговата покровителка са най-евтините бавачки, които могат да се намерят.

Това самохвалство беше погрешно, но можеше да му се прости, защото той нямаше как да знае, че Джим беше наел целия автомобилен клуб, нито пък по какъв начин Джим беше успял да проследи целия ход на предпазливото разследване на Мендъл. Нито Мендъл, нито някой друг би могъл да предположи състоянието на напрегната бдителност, до което го бяха докарали гневът, напрежението от чакането и може би малко лудост.

Стая номер осем беше на последния етаж. Прозорецът й гледаше към парапета. Отвъд парапета се простираше една странична уличка, на която имаше долнопробна книжарница и туристическа агенция на име „Уайд Уърлд“21. На кърпата за ръце беше избродирано „Суон Хотел Марлоу“. Лейкон се появи още същата вечер с издута чанта, пълна с първата партида документи от службата му. Седнаха един до друг на леглото да говорят, а Смайли пусна едно радио на батерии, за да заглушава гласовете им. Лейкон го възприе много сантиментално; изглеждаше някак прекалено стар за тази забава. На другата сутрин, на път за работа, Лейкон мина да си прибере документите и да върне книгите, които Смайли му беше дал да си напълни чантата. Тази роля никак не се удаваше на Лейкон. Държеше се нацупено и сопнато, даде да се разбере, че изобщо не му харесва да нарушава правилата. В студеното време като че ли беше развил постоянна руменина. Само че Смайли не можеше да чете документите през деня, защото те бяха на разположение на служителите на Лейкон и липсата им щеше да вдигне голям шум. А и не искаше. Той най-добре знаеше, че не разполага с никакво време. През следващите три дни процедурата остана неизменна. Всяка вечер, на път за влака от гара „Падингтън“, Лейкон оставяше документите и всяка вечер мисис Поуп Греъм скришом докладваше на Мендъл, че киселият дълъг тип пак се е появил, онзи, който гледа Норман отвисоко. Всяка сутрин, след три часа сън и отвратителна закуска, състояща се от недопечена наденица и препечен домат — друго нямаше в менюто — Смайли чакаше да дойде Лейкон, след което с облекчение се впускаше навън в студения зимен ден, за да заеме своето място сред себеподобните си.