Дама, поп, асо, шпионин [bg]

А днес беше официалното откриване на ралито на автомобилния клуб на Джим Придо. Досега само разглобяваха алвиса, ремонтираха частите и го сглобяваха наново, но днес, за награда, с помощта на ПЛ-то Лаци наредиха слалом от бали слама по настланата с камъни част на алеята, всеки по ред седна зад волана и с много пушек се заизвива по трасето под одобрителния рев на зрителите, докато Джим засичаше време.

— Най-хубавият автомобил, правен някога в Англия — представи Джим колата си. — Вече не се произвежда благодарение на социализма.

Сега беше пребоядисана, на капака беше нарисувано британското знаме като на състезателен автомобил и това без съмнение беше най-хубавата и най-бързата кола на света. В първия кръг Роуч се класира трети от четиринайсет души, а във втория успя да стигне до кестените, без колата да загасне нито веднъж, и сега се готвеше за финалната обиколка и рекордно време. Никога не си беше представял, че нещо може да му достави такова удоволствие. Обичаше колата, обичаше Джим, обичаше дори училището и за първи път в живота си обичаше стремежа към победа. Чуваше Джим да вика: „Внимавай, Джъмбо!“, и виждаше Лаци да подскача с импровизирания флаг на черно-бели квадратчета, но докато минаваше с трясък финалната линия, той осъзна, че Джим вече не го гледа, а се е втренчил през поляната в посока на буковата горичка.

— Сър, какво е времето, сър? — попита запъхтяно той и всички наоколо затаиха дъх.

— Хронометър! — реши да се пробва Спайкли. — Моля, времето, Носорог.

— Било много добре, Джъмбо — каза Лаци, който също гледаше към Джим.

Този път дързостта на Спайкли, също като молбата на Роуч, остана без отговор. Джим гледаше през полето към алеята, която оформяше източната граница. До него стоеше момче на име Коулшо, по прякор Галоша. Той беше двойкаджия от трети Б клас, известен с това, че се подмазва на учителите. Точно на това място теренът беше много равен, преди да започне да се издига към хълмовете; често пъти се наводняваше след няколко дъждовни дни. Поради тази причина покрай алеята нямаше жив плет, а само телена ограда; нямаше и дървета, само телената ограда, равнината и хълмовете отвъд, които днес се губеха във всеобщата белота. Тази равнина приличаше на блато, преминаващо към езеро или просто към белия безкрай. На този белезникав фон се разхождаше една самотна фигура, спретнат пешеходец, който не биеше на очи, с изпито лице, мека шапка и сив шлифер, а в ръката си държеше бастун, но почти не го използваше. Роуч също го гледаше и реши, че на мъжа му се иска да ходи по-бързо, но по някаква причина нарочно се бави.