Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Луканчо, ти пази гърба ми, аз ще пазя твоя. И не бой се! Не е страшно, веднъж се мре!
Той беше дограбил един щит, прикриваше се с него. Лицето му беше напръскано с кръв, само зъбите и очите му лъщяха.
Около нас обръчът на ония се стягаше, сякаш бяхме останали сами. И сигур бяхме останали само ние. В тоя миг боят като че ли секна. От множеството на латинците изскочи един, ама какъв мъж! Великан беше. Той излая нещо на старейшината, а нашият подскочи и се втурна насреща му. Видях как мечовете им се срещнаха, изтрещяха и как мечът на старейшината изхвръкна от ръката му и как оня замахна със своя и го стовари на главата му.
Причерня ми, ревнах с глас. И както ревях, стиснах секирата и тръгнах към великана. А той се смее и ми маха с ръка, демек — недей! Разбрах ли го, не го ли разбрах, помътил ли се беше разсъдъкът ми — вървях насреща му и ревях. Тогава той викна нещо на хората си и те се спуснаха отгоре ми, ама не с мечовете си, а с щитовете си, като да ме смачкат. Вдигнах секирата си да замахна, но някой ме чукна отзад по главата с плоското на меча си и светлината пред очите ми угасна.
11
Вече припадаше здрач — и като че ли по—тъмен от обикновено. Някое време до слуха ми стигаше ужасна шумотевица, звънтяха мечове, мъже в кожуси и с рунтави калпаци размахваха с отчаяна ярост секири и колци, а насреща им налитаха с копия и мечове облечени в желязо рицари, върху чиито шлемове се развяваха страшни гриви и пера...
Погледнах навън — беше започнало бързо да притъмнява. И изведнъж ми дойде наум, че настъпва трета вечер, откакто се бях разболял, и че през това време никому не бях се обадил, никой не беше ме потърсил и с никого не бях разговарял освен със секретарката на шефа. Като си спомних за секретарката, досмеша ме. Представих си я, каквото беше тъничка и деликатна, чете протокола за наказанието ми и ръцете й треперят, но се държи храбро и с достойнство, като дребно фокстериерче пред някой овчарски вълкодав. Можех да я взема под мишницата си и както я държа, да играя билярд. Стана ли на крака, помислих си, ще й занеса букетче цветя. Тя ще се изплаши най—напред, както впрочем се плашат всички в нашата болница, които ненадейно ме срещнат на пътя си, а после бузките й ще порозовеят. Каква картинка! Вълкодав поднася цветя на едно фокстериерче в рокличка.
Засмях се, макар да не ми беше до смях. Фокстериерче в рокличка, ха—ха!
Имах толкова познати и приятели, как пък никой не се сети да ми позвъни! Поне една дузина бяха тия, които по един или по двама сядаха всяка вечер на масата ми в кръчмата «Под липите». Поне една дузина бяха докторите, които ми асистираха при операции и които учех как да шарят около косъмчето на живота със скалпелите си, без да го прережат. Вярно е, че всички бяха по—дребни риби от мен и в буквалния, и в преносния смисъл, та сега може би се чувствуваха изравнени, равни с равен — нека да не си виря носа! Когато бях силен, началник на клиниката, сваляха ми шапка, любезничеха. Имаше един, доктор Манев, способен хирург, бях го взел веднъж да ми асистира в Прага, колко пъти ме е питал дали да изпрати жена си в къщи, да сложела «ред» в ергенското ми домакинство! А жена му беше млада и пухкавичка, добродушна, от тоя тип, дето бързо—бързо скланят. Защо сега, идиотът му с идиот, не ме попита по телефона дали да ми изпрати жена си? Мълчи като риба, мръсникът, защото си мисли, че след като съм паднал веднъж, няма скоро да се изправя.
Дори диспечерът от болницата не беше благоволил да ми съобщи кои са дните на дежурствата ми — нали вече не бях началник на клиниката, следваше да давам дежурства като всички обикновени доктори! Или там още не можеха да ме възприемат като «обикновен»? Ако свалят на лъва генералските пагони, разните хиени и чакали ще ли го потупат тутакси по гърба и да му смигнат: «Как си, приятелю, ще играем ли на жмичка?»
А може би им беше по—добре без мен. Кой друг ще поставя под съмнение прогнозите на уж безпогрешните машини? Кой ще предизвиква съдбата с предложенията си за «безумни» операции? Кой ще се присмива на така наречения «здрав разум»? Кой друг ще пришпорва колектива към рискове, рискуващи премиалните на колектива? Рискът, това е хазарт, а кой е прокопсал от хазарта?