Скитник броди по света

— Луканчо, ти пази гърба ми, аз ще пазя твоя. И не бой се! Не е страшно, веднъж се мре!

Той беше дограбил един щит, прикриваше се с него. Лицето му беше напръскано с кръв, само зъбите и очите му лъщяха.

Около нас обръчът на ония се стягаше, сякаш бяхме останали сами. И сигур бяхме останали само ние. В тоя миг боят като че ли секна. От множеството на латинците изскочи един, ама какъв мъж! Великан беше. Той излая нещо на старейшината, а нашият подскочи и се втурна насреща му. Видях как мечовете им се срещнаха, изтрещяха и как мечът на старейшината изхвръкна от ръката му и как оня замахна със своя и го стовари на главата му.

Причерня ми, ревнах с глас. И както ревях, стиснах секирата и тръгнах към великана. А той се смее и ми маха с ръка, демек — недей! Разбрах ли го, не го ли разбрах, помътил ли се беше разсъдъкът ми — вървях насреща му и ревях. Тогава той викна нещо на хората си и те се спуснаха отгоре ми, ама не с мечовете си, а с щитовете си, като да ме смачкат. Вдигнах секирата си да замахна, но някой ме чукна отзад по главата с плоското на меча си и светлината пред очите ми угасна.

11

Вече припадаше здрач — и като че ли по—тъмен от обикновено. Някое време до слуха ми стигаше ужасна шумотевица, звънтяха мечове, мъже в кожуси и с рунтави калпаци размахваха с отчаяна ярост секири и колци, а насреща им налитаха с копия и мечове облечени в желязо рицари, върху чиито шлемове се развяваха страшни гриви и пера...

Погледнах навън — беше започнало бързо да притъмнява. И изведнъж ми дойде наум, че настъпва трета вечер, откакто се бях разболял, и че през това време никому не бях се обадил, никой не беше ме потърсил и с никого не бях разговарял освен със секретарката на шефа. Като си спомних за секретарката, досмеша ме. Представих си я, каквото беше тъничка и деликатна, чете протокола за наказанието ми и ръцете й треперят, но се държи храбро и с достойнство, като дребно фокстериерче пред някой овчарски вълкодав. Можех да я взема под мишницата си и както я държа, да играя билярд. Стана ли на крака, помислих си, ще й занеса букетче цветя. Тя ще се изплаши най—напред, както впрочем се плашат всички в нашата болница, които ненадейно ме срещнат на пътя си, а после бузките й ще порозовеят. Каква картинка! Вълкодав поднася цветя на едно фокстериерче в рокличка.