В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
Градът е разположен близо до Хасаямпа Ривър, която се влива в Рио Хила.
Проследи ли човек шосето, водещо на северозапад от града, ще стигне до няколко златотърсачески колиби в гората. Тя се разпростира нагоре по планината, навлиза в клисурите. А пътят продължава от долина в долина, за да свърши накрая до площадката пред една доста голяма постройка, която, ако се съди по масивната й външност, по-рано вероятно е служила като твърдина срещу индианците.
Сега подобните на амбразури прозоречни отверстия бяха разширени и снабдени със стъкла. Входът представляваше една широка и висока порта. Дива лоза и хмел се протягаха чак горе до покрива, а пред еркерните стаи се извисяваше огромен дъб, който сякаш се стремеше да обгърне с могъщите си клони цялата къща.
При този мрачен фронтален изглед човек би помислил, че помещенията ще са тъмни, ала по гледащата към двора стена бяха избити врати и прозорци и подзидана веранда, които позволяваха свободен достъп на светлината.
На верандата седеше млада дама, на около двадесет и четири години. Беше модерно облечена, изцяло в бяло, като че се намираше в някой голям град, а не в това затънтено кътче на Аризона. И беше красива, много красива, но с един вид предизвикателна красота. Лицето й беше фино очертано, ала при по-близко вглеждане чертите й се покваряваха от един груб, почти нахален израз, залегнал в очите и силно извитите надолу ъгълчета на устните. Това бе сеньорита Миранда, «повелителката» на къщата. В ръцете си държеше бродерия, но не вършеше нищо — очите й бяха полузатворени, изглежда мечтаеше.
Една млада негърка излезе и спря в очакване.
— Какво искаш? — попита я тя с рязък глас.
— Мисус бъдат добра с Мили — отвърна черната страхливо. — Мили строшавали са чиния. Тук бъдат парчетата.
Държала досега ръцете зад гърба, тя извади на показ трите парчета, на които се бе разчупила чинията. Лицето на Миранда почервеня.
— Каква работа имаше с чинията?
— Мили слагат вътре хляб за мисус, тогава падат чиния от ръка.
— Не можеше ли да внимаваш, тъпо създание? Къде ти са очите и умът? Я дай парчетата!
Черната ги подаде колебливо на Миранда.
— О, мисус, не бият беден Мили!
— Да не те бия ли? Не виждаш ли, че това е една от най-хубавите ми чинии? Ето ти останките!
Миранда замахна и ги запрати в лицето на негърката.
Мили нададе крясък и посегна с ръце към окото си. Един отломък бе порязал бузата й, а върхът на друг бе проникнал в окото.
— О-ох, ох, окото ми! — заскимтя тя. — Мили няма повече виждат! Мили сега сляп! Мисус не били добър с клета Мили!
— Какво-о? Не съм била добра? И ти се осмеляваш да ми кажеш това, презряна крастава жабо? Ето ти още нещо!
И рязко удари клетницата в лицето с обръча на обкования със сребърна ламарина гергеф. Негърката отново изпищя от болка.
В този момент отзад се отвори една врата и на балкона излезе един млад негър. Виждайки Мили да плаче, той бързо приближи.
— Какво стават с добър Мили? — попита.
— Мисус хвърлят на мен чиния в очи и удрят гергеф по лице! Мили вече не виждат!
— Мили показват!
Той дръпна ръцете й от лицето и разгледа нараняването. После се обърна към Миранда.
— Мисус не трябвало удрят… Мили може би сляп на едно око! Кога Мили счупват чиния, тогава заплатят, ама не пак бият и хвърлят!
Това дойде твърде много на благородната Миранда. Тя посегна към звънеца, който стоеше на малката масичка, и невъздържано го раздрънка няколко пъти.
— Сеньор Зенърт! — извика същевременно с пронизителен глас, преминал накрая в кресчендо.
Долу се показаха няколко покорни духа, но при вида на вбесената господарка се дръпнаха обратно. Повиканият се качи от стаята си на балкона.
— Какво има, Миранда?
— Моля те да ме защитиш от тези бестии! Това женище ми изпотроши цялата посуда. Ако продължава така, скоро ще лочим от чехъла и ще плюскаме със събувалката за ботуши! А когато я наказах, дойде тоя черен нахалник, застави ме да му давам обяснения и даже се осмели да ме заплашва!
— Какво? Заплашвал те е?
— Не, Зевс не заплашвал, само помолил — обясни черният.
— Лъжец! — изкряска господарката. — Не заплашваше ли да си отмъстиш, ако накажа още веднъж това женище?
— Не, не казал отмъстят!
Който погледнеше негъра в лице, щеше да съумее да прецени кой казва истината. Зенърт обаче не си даде тоя труд.