Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
— Това пък какво е? — запита Прис учудено. — Не сиренето.
— А, това е консерва с фасул. Ах, ако имаше само… — той млъкна внезапно и се изчерви. — Като малък, обичах да го ям с пържола.
— Само един андроид — заговори по-скоро на себе си Прис — би допуснал подобна грешка. И тя ще го издаде.
Тя се приближи към Джон, спря се и после за негова изненада го прегърна през кръста и се притисна.
— Ще си взема едно резанче праскова — рече Прис и несръчно повдигна тънкото парче от чинията. Сетне го пъхна в устата си, преглътна и заплака. Студени сълзи се спускаха по скулите й и падаха върху ризата. Джон просто не знаеше какво да направи и продължи да подрежда масата. — Дявол да го вземе — възкликна ядно тя. — Ние… — тя отстъпи назад и закрачи из стаята. — … живеехме на Марс. Там научих всичко за андроидите — гласът й трепереше, но тя успя да се овладее. Изглежда изпитваше ужасна необходимост да говори с някого.
— И единствените хора, които познавате на Земята — продължи вместо нея Изидор, — са бившите емигранти, с които сте дошла.
— Познавахме се още преди пътуването. Живеехме в едно градче недалеч от Нови Ню Йорк. Рой Бети и Ирмгард държаха дрогерия, той е фармацевт, а жена му се занимаваше с рекламата и доставката на омекотителни кремове за кожа — на Марс от тях има страхотна нужда. Аз… — тя се поколеба — не веднъж купувах от Рой най-различни лекарства… имах нужда от тях защото… е, защото мястото е ужасно. Това тук — тя махна с ръка към стаята — е нищо. Мислите че страдам защото съм самотна. По дяволите, на Марс всички са самотни. Там е много по-лошо, отколкото тук.
— Но нали имате собствени андроиди? Гледах една реклама… — Джон приседна на масата и започна да се храни. Прис протегна бавно ръка, взе чашата с вино и отпи. Лицето й беше безизразно. — И там се казваше, че андроидите помагали на всички.
— Андроидите — отвърна Прис — също са самотни.
— Харесва ли ви виното?
Прис остави чашата.
— Чудесно е.
— Това е първата бутилка вино, която виждам от три години насам.
— Върнахме се — продължи Прис, — защото там просто не може да се живее. Това място не е създадено за да бъде обитавано. И сигурно не е било обитавано — поне през последните няколко милиарда години. Там всичко е старо. От камъните и скалите лъха на отдавна отминали времена. Както и да е — взимах лекарства от Рой и най-вече се бях пристрастила към новия синтетичен аналгетик — силенизина. А след това се срещнах с Хорст Хартман. По онова време той притежаваше мъничко магазинче за пощенски марки. Там, на Марс, всеки има толкова много свободно време, че ако не си намери хоби ще полудее. Нещо, с което да се занимаваш. Покрай Хорст се запалих по пре-колониалната литература.
— Искате да кажете — по старите книги?
— Да, разкази за космически пътешествия, но писани преди първите космически полети.
— Но как са могли писателите да пишат за космически пътешествия преди…
— Измисляли са си — прекъсна го Прис.
— И откъде са черпели информация?
— От собственото си въображение. И в повечето случаи са грешали. Писали са например, че Венера е покрита с гъсти джунгли, из които се скитат огромни страшни чудовища и разголени хубавици с блестящи металически нагръдници — тя вдигна очи към него. — Това интересува ли ви? Стройни надарени жени с дълги руси коси и лъскави метални нагръдници големи като пъпеши?
— Не — поклати глава той.
— Ирмгард също е с руси коси — продължи Прис. — Но иначе е дребничка. Както и да е — от контрабандния внос на пре-колониални книги, списания и филми на Марс може да се спечели цяло състояние. Нямаше нищо по-увлекателно, от това да четеш за огромни градове, широкомащабни индустриални начинания и наистина успешни колонизации. Не знам дали бихте могли да си го представите. Да си представите как би изглеждал Марс, каналите…
— Каналите ли? — Изидор смътно си припомни, че някога, още преди войната бе чел нещо подобно, когато хората все още вярваха, че на Марс има канали.
— Прорязващи цялата повърхност на планетата — продължи Прис. — И пришълци от други звезди, обладаващи безкрайна мъдрост, а също разкази за това как ще изглежда нашата Земя в бъдещето, само че без радиоактивен прах.
— Не знам защо, но струва ми се, че подобни истории само биха ме натъжили още повече.
— Не е така — поклати глава Прис.
— Случайно нямате ли някоя подобна книга тук с вас? — помисли си, че би могъл да прочете една от тях.
— Нямаше смисъл да ги взимам със себе си. Тук, на Земята, никога не е имало такъв запален интерес към тях. Освен това библиотеките са претъпкани с пре-колониални издания. Точно от тях се сдобивахме с търсените издания — крадяхме ги и после ги препращахме на Марс с автоматичен транспорт. Представете си само — разхождате се някоя вечер и изведнъж виждате в небето огнена лента. После недалеч от вас се спуска товарен кораб, разбива се в скалите и всичко наоколо е покрито с разноцветни списания и книги. Цяло богатство. Естествено, преди да ги разпродадете, вие ще ги прочетете. — Прис говореше все по-развълнувано. — Сред всички…