Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
— Кой е там? — чу се приглушеният й глас зад вратата. В него се долавяше напрежение и страх.
— Това съм аз, Джон Изидор — отвърна той, стараейки се да наподоби деловата увереност, с която бе разговарял днес за пръв път в живота си по видеофона. — Донесъл съм някои редки деликатеси и бих желал да си приготвим заедно една вкусна вечеря.
Вратата се отвори лекичко. В сумрачния коридор надникна лицето на Прис, светлините зад нея бяха изгасени.
— Гласът ви звучи променено — отбеляза тя. — Сякаш сте пораснал.
— Днес в работата имах някои важни проблеми, които трябваше да реша. Нищо необичайно. Не б-б-бихте ли ми п-позволили да вле…
— Можете да ми разкажете за тях — тя отвори вратата достатъчно, за да влезе. После, когато забеляза какво е донесъл лицето й внезапно се озари от щастливо изражение. Но почти веднага радостта й помръкна и чертите й се сгърчиха от болезнена горчивина. Блясъкът в очите бързо изчезна.
— Какво има? — запита той и забърза към кухнята за да остави пакетите. След това се върна при нея.
— Напразно сте похарчили пари… заради мен — отвърна с отпаднал глас Прис.
— Но защо?
— Ах… — тя сви рамене, пъхна ръце в широките джобове на своята старомодна пола и закрачи безцелно из апартамента. — Ще ви кажа някой друг път. Беше много мило от ваша страна — тя вдигна очи към него. — Но сега бих предпочела да си вървите. Не искам да виждам никого.
Прис бавно се приближи към вратата. Краката й се влачеха, изглеждаше така, сякаш жизнените й сили са напълно изчерпани.
— Знам какво ви е — каза той.
— Така ли? — гласът й звучеше още по-вяло и безстрастно.
— Вие нямате никакви приятели. Изглеждате много по-зле отколкото сутринта, когато ви видях и това е защото…
— Имам приятели. — Той млъкна, поразен от ненадейната твърдост в гласа й. Лицето й се оживи. — Или по точно — имах. Бяха седмина. А после дойдоха наемните ловци. Така че сега някои от тях — а може би всичките — са мъртви. — Прис се приближи към прозореца и втренчи поглед в мрака отвън, сред който проблясваха самотни светлинки. — Нищо чудно аз да съм последната останала жива. Така че, може и да сте прав.
— Какво е това наемен ловец?
— Точно така. Вие — хората — не сте длъжни да го знаете. Наемният ловец е професионален убиец, на когото дават списък на жертвите. И за всяка една от тях той получава определено възнаграждение — около хиляда долара. Обикновено наемните ловци работят към полицейските управления, откъдето получават заплата. Тази заплата, естествено, е съвсем малка, за да поддържат апетита им изострен.
— Уверена ли сте? — запита Изидор.
— Да — кимна тя. — Всъщност, питате дали съм уверена в това, че получават малка заплата, за да се поддържат в готовност? Да, така е. И на тях това им харесва.
— Мисля, че грешите — възрази Изидор. — Никога досега не беше чувал, че съществуват наемни ловци. Във всеки случай, Бъстър Приятелчето не беше споменавал нищо подобно. — Това по никакъв начин не съответства на етиката на мерсеризма — посочи той. — Животът е единен. Или както е казал на времето Шекспир — „Човекът не е остров“.
— Казал го е Джон Дон.
Изидор махна пренебрежително.
— Нищо по-ужасно не съм чувал през целия си живот. Не можете ли да съобщите в полицията?
— Не.
— И те преследват вас? Възнамеряват да дойдат тук и да ви убият? — едва сега Изидор започна да осъзнава причините, за тайнственото поведение на момичето. — Разбирам защо сте толкова уплашена и не искате да се виждате с никого.
„Ами ако това просто е някаква халюцинация? — помисли си Изидор. — Ако Прис е душевно болна, с мания за преследване? Напълно възможно е да е особена — с мозъчно увреждане, резултат от радиацията.“
— Аз ще се разправя с тях, преди да успеят да ви открият — заяви той.
— С какво? — тя се усмихна вяло, показвайки белите си, равни зъби.
— Ще получа разрешително за лазерен пистолет. Това не е никак трудно, по тези места, където полицията рядко обикаля, човек трябва сам да се грижи за своята безопасност.
— А когато сте на работа?
— Ще си взема отпуск!
— Много мило от ваша страна, Джон Изидор. Но ако наемните ловци вече са успели да застрелят останалите — Макс Полоков, Гарланд, Люба, Хаскинс, Рой Бети… — тя преглътна сподавено. — Рой и Ирмгард Бети… Ако всички те са мъртви, то тогава това вече няма никакво значение. Те са най-добрите ми приятели. Защо, по дяволите, никой от тях не ми се обади?
Изидор се отправи към кухнята, намери няколко мръсни, запрашени чинии и се зае да ги мие в умивалника. След известно време се появи и Прис и седна на масата. Джон отпуши бутилката „шабле“, после наряза прасковите, сиренето и отвори консервата.