Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
Вълната се издигаше все по-високо, връхлиташе върху тях като мощна водна маса. Гребенът и се изви, сякаш беше огромна течна ръка, протегната, за да ги сграбчи. И изведнъж прозвуча още един глас, който не приличаше нито на боботенето на Нъли, нито на напяването на Йоланда. Думите бяха различни от произнасяните от Нъли, но също неразбираеми, макар че явно не бяха такива за настъпващия ужас. И щом заглъхнаха, вълната спря и след миг започна да се оттегля като морска вълна, изляла силата си върху скалистия бряг.
Настъпи тишина. Нъли спря да боботи, пеенето на Йоланда заглъхна, другият глас също изчезна. Харкорт бързо се огледа, за да види чий е той, но нямаше никого; бяха само четиримата. Папагалът, кацнал на рамото на абата, изкряска.
Фосфоресциращата светлина започна да намалява, светещите очи изчезнаха. Същото стана и с мъркането, пълзенето, тракането на зъби и хленченето. Отгоре се появи обаче друга светлина. Харкорт вдигна глава и видя през тънката пелена на бързите облаци ярката луна.
Но луната нямаше как да свети през тавана! След миг той разбра, че таванът е изчезнал, както и всичко останало. Вместо в постройка стояха посред руини. Навсякъде лежаха масивни каменни блокове, безразборно нахвърляни един върху друг. Сред тях се издигаха големи дървета; лози и храсти покриваха развалините.
— Дъждът спря — отбеляза абатът наивно, — Бурята отмина на изток.
— Да се махаме оттук — каза Нъли с прегракнал от викането глас.
— Кажи ми откъде знаеш… — почна Харкорт.
— Сега няма време — отвърна Нъли.
Йоланда хвана с две ръце Харкорт за рамото и го задърпа навън от развалините. Абатът се запрепъва подир тях.
— Кажи ми — обърна се Харкорт към Йоланда, — чий беше третият глас? Не видях никого. Бяхме само четиримата.
— Аз също не видях никого — отвърна Йоланда. — Но мисля, че познах гласа. Според мен беше на амбулантния търговец.
— На амбулантния търговец? Но той…
— Амбулантният търговец — каза Йоланда — е малко известен магьосник.
— Малко известен?
— Да — отвърна Йоланда. — Защото избягва да се перчи с магьосническата си сила. Той е скрит магьосник.
— Но ти си го познавала. Или поне си знаела за него. Знаеше къде да го търсиш. Ти ни заведе в неговата пещера, преструвайки си, че си я открила случайно.
— Познавам го — призна Йоланда мило. — От няколко години.
Бяха излезли от руините и Харкорт се обърна още веднъж да ги види. Приличаха на обикновени руини от някакъв замък или крепост, само дето воняха много силно на Зло.
— Елате да видите какво открих — викна абатът. Мъчеше се да бъде спокоен, но без особен успех.
Беше застанал на площадката пред входа на сградата. Харкорт се приближи и видя тъмните сгърчени трупове.
— Огри — каза абатът. — Адско котило от огри. Бяха мъртви, разкривени в отчаян протест срещу смъртта.
— Изброих тринадесет — каза абатът. — Може да има и още.
— Значи са ни следвали — каза Нъли. — И са били съвсем близко. Искали са да ни нападнат веднага щом се настаним за нощуване. Видяхте ли колко струват обещанията на онзи мил стар техен дипломат?
— Тук имаше един от онези, как им казваш?… от Древните — каза Харкорт. — Видях го. Приличаше на огромна змия, танцуваща на опашката си.
— Не е необходимо да е бил непременно той — каза Нъли. — Всичко беше така объркано… време и пространство, и какво ли не. Всичко беше с главата надолу.
— Но ти си знаел — заяде го абатът. — Знаел си какво става. Нали стоеше пред онзи олтар и молеше за пощада. И ми каза да сваля кръста. „Свали тоя проклет кръст!“ — така изкрещя. Никога няма да ти простя това. Не може да се говори така за кръста.
— Престани — сряза го Харкорт. — По-късно ще имате достатъчно време да се карате за олтари и кръстове, и какво е казано, и какво е премълчано. А сега в краката ни лежат мъртви огри и ние трябва да се махнем оттук колкото се може по-бързо.
— При тази луна и безоблачно небе можем да прегазим реката и още преди съмване да сме една-две левги на запад — каза Йоланда. — Лорд Харкорт е прав. Трябва да го послушаме.
— Не ме интересува! — извика абатът. — Не може един кръст да се нарича проклет!