Тайните на Черната джунгла

— Чу ли? — попита го.

— Да, чух някакъв лек шум Някой пълзи към нас. ТремалНаик изтръпна и се обърна към пещерата Зелените очи на тигъра вече не се виждаха. Обзе го безпокойство. Направи няколко крачки назад, но спря веднага, защото съвсем близо чу някой да въздиша. Стисна силно ръката на Камамури.

— Нищо ли не видя? — прошепна нечий глас.

— Нищо — отвърна едва друг глас.

— Дали сме сбъркали пътя?

— Страхувам се.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Мисля, че да.

— Има ли проходи?

— Не вярвам.

— А скривалища?

— Един кладенец, ако добре си спомням.

— Дали не са там?

— Това не можем да знаем.

— Да продължим ли?

— Предпочитам да се върна.

— Някой идва ли след нас?

— Никой, но след триста метра спри на ъгъла, там има наши братя.

— Значи оттук не могат да излязат?

— Не, защото братята ни бдят.

— Да се върнем, а по-късно отново ще обходим пещерата. Чу се леко шумолене, което полека-лека изчезна. ТремалНаик отново хвана ръката на Камамури.

— Чу ли?

— Всичко, господарю — отговори махаратът.

— Всеки излаз ни е препречен.

— По-добре да се връщаме, господарю.

— Но после пак трябва да дойдем и тогава ще ни открият. Не знам какво да ти кажа.

— Да атакуваме прохода, а? Можем да преминем незабелязано онези триста крачки.

— А Ада?

— Аз ще я нося, никой няма да посмее да я докосне.

— Но при първия ни гърмеж всички от сектата ще скочат отгоре ни. В тези галерии ехото лесно се разнася.

ТремалНаик впи нокти в гърдите си от гняв.

— Какво, да я загубя ли? — отчаяно промълви.

— А ако опитаме да слезем в кладенеца?

— В кладенеца ли?

— Да, не ги ли чу да говорят за някакъв кладенец? Може би води към някоя галерия, която ще ни отведе на открито.

— Ех, дано да е така.

— Да се върнем, господарю.

ТремалНаик не чака да му повторят. Отиде до стената и тръгна пипнешком покрай нея, докато стигна до пещерата. Тигърът се обади с глухо ръмжене.

— Мълчи, Дарма — каза му. Приближи до него и се наведе.

— Ада, Ада! — повтори развълнуван.

Никой не отговори на зова му, но под ръката си усети студеното тяло на девойката. Затърси областта на сърцето и усети, че то бие. От устата му излезе въздишка на облекчение.

— Нищо сериозно не е, ще дойде на себе си — каза.

— Вярваш ли. господарю? — попита Камамури.

— Да, ще се съвземе, и то след няколко минути. Вълнението, което е преживяла, изглежда е било много силно. Хайде, нека да потърсим кладенеца.

— Остави на мен, господарю. Ти мисли за твоята Ада и не давай никому да влезе в пещерата.

Взе да търси, като вървеше ту наляво, ту надясно, залитайки. Вървеше пипнешком, четири пъти се удари в стените без нищо да открие и още толкова пъти се намери отново пред господаря си. Но ето че неочаквано напипа някакъв парапет, който според изчисленията му се намираше по средата на пещерата.

— Сигурно е кладенецът — промълви.

Прокара ръка по зида и установи, че обикаляше на няколко метра от земята. Завъртя се около него, после се наведе над парапета и погледна надолу. Бе пълен мрак.