По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
Като видя страшното животно да се придвижва по корниза и да препречва с огромния си ръст дори пътя на степно куче, съветникът веднага се отдръпна, преди, за свой късмет, да бъде забелязан. За миг той се обърна кръгом и се затича към другарите си, които задъхани търсеха да се натикат в някоя хралупа на скалистата стена.
— Ето я! — викна Джон с прегракнал глас.
— Кой? — попита Хари.
— Гризли.
— Значи не си се излъгал.
— Не, и друг път съм чувал ръмженето на тези грозилища в Сиера Верде, както и в Сиера Невада.
— Голяма ли е? — попита Червен Облак.
— Огромна.
В този момент се чу гласът на малката индианка, която от известно време се бе вторачила в един процеп на скалата:
— Там, вътре! Има място за всички!
— Дано имаме късмет! — каза Джон и се хвърли напред.
— Вътре…вътре! — възкликнаха останалите.
На два метра от скалистия корниз се разкриваше нещо като ниша, ограден от няколко дребни диви лешници, които бяха се враснали в базалтовата стена. За миг четирмата мъже влетяха вътре, теглейки след себе си Минехаха; засега по-добро убежище не можеха да очакват. Не беше пещера, а пукнатина, вероятно отворена от водите, широка не повече от метър и дълбока дватри. Но тя бе достатъчна да побере всички, дори оставаше място.
— Да залегнем и ако мечката мине без да забележи нашето присъствие, ще я оставим да мине — каза съветникът. — Тези зверове са толкова силни, че могат да издържат седем-осем куршума без да паднат.
— Казвали са ми — рече Хари.
— Тихо, задържайте дори дъха си.
Натикаха Минехаха към дъното на пукнатината, а те се проснаха сред камънаците, натъркаляни по земята, стиснаха карабините си и ги насочиха към отвора. Огромното животно наближаваше без да бърза, защото все още не се показваше. Може би се беше спряло да похапне малко желъди или орехи, каквито то много обича. От време на време се чуваше шума на търкалящи се камъни в пропастта. Ръбът на корниза се ронеше под огромната тежест на звяра.
Изведнъж четиримата мъже, които лежеха напълно неподвижни, чуха хъркащото дишане на колоса.
— Ето я — тихичко изрече съветникът. — Никой да не мърда!
Сивата мечка бе стигнала до отвора на пукнатината. Приближаваше бавно, като от време на време се навеждаше към пропастта, изглежда да види дали има още някой желъд. Вече бе отминала пукнатината и четиримата мъже си бяха поели дъх, когато Джон, който се намираше най-отпред, я видя да спира пет-шест крачки по-нататък и да проявява явна възбуденост.
— Подушила ни е — промълви. — Трябваше да го очакваме; много остро обоняние имат тези животни.
Гризли стоеше заслушана. Ушите й мърдаха, сякаш искаха да доловят и най-малкия шум сред грохота на водите в дъното на пропастта. Остана неподвижна за около минута, като душеше въздуха, после издаде див рев, който страховито отекна сред каньоните и се обърна светкавично с настръхнала козина.
— Открити сме! — рече полугласно Джон на другарите си. — Пригответе се да откриете огън.
— Назад ли се връща? — попита Хари, който лежеше до него.
— Ще ни напипа тук, не се съмнявайте.
— Дано бог Маниту прибере мръсната й душа — измърмори Червен Облак, който се бе опрял до Минехаха, свита в дъното на нишата.
Мечката отново се бе заслушала и втренчила червеникавите си очи, които изпускаха мълнии на бясна ярост, готова да се нахвърли към скривалището на хората. По едно време нададе втори рев, по-страховит от първия и с движение, неочаквано за такова едро животно, се хвърли към стената, като за миг се изправи на задните си крака. Муцуната се показа на отвора на пукнатината и Джон усети почти в лицето си топлия й, тежък дъх. Щом видя цевта на карабината, тя разтвори челюсти и страшните й зъби се сключиха около нея, но силен гръм отекна веднага. Съветникът бе стрелял преди още оръжието му да бъде повредено или изтръгнато от ръцете.
С разбита, кървяща челюст, гризли се отпусна на корниза, като навреме убегна на трите изстрела на двамата трапери и на Червен Облак.
— Умря ли? — попита Хари, който за всеки случай зареди отново оръжието си.
— Ами! На този великан това не му стига — отвърна съветникът. Ако куршумът бе преминал през мозъка отдавна да съм изскочил навън, но сигурно е бил спрян от някой зъб и сега баба Меца Ще бъде по-опасна от преди.
— И все пак нищо не се чува — каза Джордж.
— Глух ли си, че не чуваш?
Ужасен рев, който за миг заглуши шума на пороите в дъното на каньона, огласи в същия миг планината.
— Ах, проклетницата! — промълви младият трапер и се отдръпна зад брат си. — Този звяр ми се струва по-жив от преди.