Наследницата на Монтоя
- Автор: Брадшоу Емили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследницата на Монтоя». Краткое содержание книги:
— Кога ще излезе от срещата?
— Трудно е да се каже.
Харли продължаваше да кипи вътрешно.
— Защо не седнете, господин Харли? — Секретарят отново забоде поглед в книжата. — Губернаторът може би ще се забави.
След около час и половина губернаторът Шелдън влезе в приемната.
— Мак Нийли, дайте ми папката на… — Той спря, защото видя Харли. Негово превъзходителство се намръщи, след което се усмихна с престорена учтивост: — Здравейте, господин Харли. Мен ли чакате?
— Той няма назначена среща — поясни Мак Нийли злобно.
— Това не е добре. Кога е следващият ми приемен час?
— Утре.
— Утре ли? — извика Харли. — Губернатор Шелдън, трябва да говоря с вас за това писмо! Знам, че сте много зает човек, но това е изключително важно!
— Но аз тъкмо отивам на среща. Сигурен ли сте, че разговорът не може да изчака до утре?
— Ще ви отнеме само минутка от времето, господине. Уверявам ви!
Губернаторът въздъхна.
— Добре. Заповядайте.
Харли стрелна Мак Нийли с отровен поглед и последва губернатора в кабинета му.
— Предполагам, че писмото, което държите в ръката си, е от кабинета на главния инспектор — каза губернаторът.
— В такъв случай вие знаете за какво става въпрос!
— Разбира се, че знам. Нали съм губернатор. — Шелдън се отпусна тежко на стола зад огромното бюро от полиран орех. От дясната му страна беше флагът на Съединените щати, а от лявата — този на територия Ню Мексико. Библиотеката зад него бе отрупана с трактати върху законите, описания на Американския запад, публикуваните дневници на кампаниите срещу индианците, както и няколко тома американска поезия. Великолепен червен килим облагородяваше дървения под, а тежки завеси в същия тон преграждаха лъчите на яркото слънце. Това беше един впечатляващ кабинет, макар че се намираше във вековна сграда, която приличаше по-скоро на занемарена казарма. — Седнете, Харли. Кажете ми какво мога да направя за вас.
— Можете да ми кажете какво става. Някой иска някакво проклето мексиканско дарение на земя, в което влиза и моето ранчо!
Губернаторът въздъхна, а Харли закрачи нервно напред-назад пред бюрото му.
— Искът на фамилия Монтоя за възвръщане на правата и над земята е постъпил отдавна, Харли. По дяволите, няма ли да седнете, човече?
Харли седна.
— Никой не му обръщаше внимание. Монтоя никога не са се занимавали с тази земя, дори когато е била испанска и мексиканска. Но сега се появи една Монтоя; която си иска онова, което й принадлежи.
— Жена? О, господи!
— Искът й е законен.
— Законен ли? — Харли изсумтя. — Вие знаете така добре, както и аз, че всеки мексиканец в Ню Мексико и Аризона си фантазира, че може да заграби земя под претекст, че прапрадядо му бил получил дарение отнякъде или от някого. Стотици от тези искове се оказват фалшиви. А вие ми разправяте, че някаква мексиканка…
— Всъщност тя е от Денвър.
— Както значение има откъде е? Вие не можете просто ей така да дадете повече от сто хиляди — той провери отново цифрата в писмото, — не, цели петстотин хиляди акра от най-добрата земя за пасбища в Запада на някаква си жена, която се появява най-неочаквано.
Губернаторът погледна новия си часовник.
— Информираха ме, че искът на тази дама е напълно законен и според договорите ни с Мексико всяка законно дадена поземлена собственост по време на испанското и мексиканското управление трябва да се уважава от правителството на Съединените щати.
Харли имаше усещането, че говори на стена. Защо правителството не назначава по-умни губернатори?
— В писмото се казва, че въпросът все още не е решен.
— Решението бе взето преди няколко дни, както изглежда, преди вие да получите писмото. Навярно ще трябва да се преместите, господин Харли.
Харли забеляза лека доволна усмивчица върху лицето на губернатора и едва не излезе от кожата си.
— Всички да вървят по дяволите! Гражданите на Съединените щати нямат ли права?
— Предполагам, че бихте могли да се обърнете към правителството за компенсация.
Харли се хвана с две ръце за главата. Трябваше да обмисли всичко. Сигурно имаше начин да разреши проблема. Винаги имаше такъв начин. Не възнамеряваше да се прехранва отново като професионален комарджия; беше свикнал твърде много с разкоша.
— Според вас какво иска тази жена?
— Предполагам, иска земите на семейството си.
— Една жена не може да ръководи такова голямо ранчо. Как пък не! Никой не би могъл да го управлява! Колко мислите, че ще вземе за онази част, която аз обработвам?
— За това ще трябва да говорите със съпруга й.
— Съпруга й?!
— Наследницата на Монтоя се омъжи за един англичанин — истински лорд — преди няколко дни. Сега са на посещение у Дерек Слейтър на север. Всъщност очаквах да се върнат преди два дни, но, изглежда, са продължили престоя си там. Когато се върнат, те несъмнено ще пожелаят нещата да се придвижат и да влязат във владение на земята. Господинът, изглежда, гори от нетърпение да се превърне в американски ранчеро.