Наследницата на Монтоя
- Автор: Брадшоу Емили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследницата на Монтоя». Краткое содержание книги:
Някакъв англичанин! Харли имаше лошо предчувствие за това съвпадение.
— Как е името на англичанина?
— Кристофър Талбът.
Харли се опита да си спомни името на мухльото, от когото беше спечелил земята. Името Талбът му се стори познато.
— Оженил се е за момичето заради земята й, така ли?
Губернаторът отново погледна джобния си часовник.
— Не бих могъл да знам това. — Изправи се и приглади гънките на палтото си. — Талбът е достатъчно порядъчен мъж, както и умен, ако не се лъжа, макар че е чужденец. Не бих желал да имам разправии с него.
— Ако е умен, ще вземе една прилична цена за земята и ще си отиде в Англия. Тук не е място за глупаци. Ще бъдете ли така добър да ми уредите среща с господин Талбът, когато се завърне в Санта Фе? Мисля, че ще бъде от полза за щата собствеността над такава голяма земя да остане в ръцете на американец, а не на чужденец.
Шелдън въздъхна нетърпеливо.
— Ще видя какво мога да направя. — Губернаторът очевидно отпращаше Харли, без да се церемони.
— Благодаря ви, че ме приехте така бързо, губернатор Шелдън. Високо ценя вашата помощ. — Харли се усмихна раболепно. Не биваше да настройва губернатора срещу себе си. Въпросът не бе решен в никакъв случай. Като стар комарджия Харли знаеше, че загубване на една ръка карти не означава, че цялата игра е загубена.
Маги седеше в люлеещия се стол, оставен от Джени в стаята за гости. Замислено почукваше с нокът по плика в скута си, а очите й наблюдаваха мъжа, който спеше във въженото легло.
През изминалите няколко дни Кристофър само спеше. Спеше като мъртъв. Понякога поставяше ръка пред лицето му, за да се увери, че диша. Беше истинско чудо, че и двамата оживяха след онова приключение. Нейният ангел хранител отново се бе намесил навреме.
Маги все още усещаше вкуса на ужаса и гнева, който я бе подтикнал да се нахвърли като безумна срещу мечката, и огромното си слисване, когато животното се оттегли. Щом мечката си отиде, Маги се свлече върху безчувственото тяло на Кристофър и изпадна в истеричен рев — докато изведнъж забеляза, че той все още диша: Спусна се неистово да разглежда раните му. Той беше издран от лявото рамо до ребрата, върху горната част на дясната му ръка имаше следи от мечешките зъби, а над главата му се бе появила кървава цицина от удара в скалата. Тя откъсна ивици плат от полата си и превърза раните му, след това сгъна вълнения си жакет и го постави под главата му като възглавница. Коленичила на мократа земя край Кристофър, Маги му обещаваше всичко, само да оживее: щеше да бъде най-добрата съпруга в света; щеше да бъде всичко, което той би пожелал у една жена…
Дерек Слейтър ги бе открил след по-малко от половин час. Водеше, конете им след себе си. След като прегледа набързо импровизираните превръзки на Маги, първоначалната уплаха върху лицето му изчезна. Той внимателно огледа дърветата наоколо.
— Какво стана с мечката?
Маги не попита Дерек как е узнал, че раните са причинени от мечка.
— Прогоних я — успя да каже тя през сълзи.
— Какво си направила?!
— Ами прогоних я. Ядосах се много и я прогоних.
— Мога да си представя… Господи, жено! Дано никога не се ядосаш на мен по този начин! — подкачи я Слейтър. — Мечката ще се срамува до края на живота си, че такова дребосъче като теб я е лишило от чудесния обяд.
Без да се церемони повече, Дерек хвърли Кристофър на гърба на коня и го пренесе в къщата, където Джени заши раните му. В продължение на три дни болният ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си. Щом разбра, че съпругът й няма да умре, нито да остане недъгав, Маги откри, че ситуацията й е приятна. Угаждаше му, хранеше го, миеше го, четеше му от книгата на Жул Верн, Която бе донесъл със себе си, и от каталозите „Сиърс Роубък“ на Джени, а веднъж дори му пя, за да го приспи.
Но радостта на Маги от тази ситуация си отиде, щом тя откри писмото, което сега лежеше на скута й. Докато търсеше чиста риза за своя пациент, тя бе попаднала на някои писма, които нейният съпруг бе прибрал при ризите и бельото си. Всичките бяха от Лондон. Върху едно от тях стоеше восъчният печат на херцогиня Торингтън; другото беше от някакъв мъж на име Джон Питни; третото — от един адвокат. Но писмото, което бе привлякло погледа й и тя бе дръзнала да прочете, беше от някоя си Амелия Хоторн.