Наследницата на Монтоя
- Автор: Брадшоу Емили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследницата на Монтоя». Краткое содержание книги:
Амелия Хоторн явно беше добра приятелка на Кристофър Талбът. При това много добра, фрази като „Скъпи мой Кристофър“ ясно показваха това. Амелия тъгуваше по „прекрасните мигове“, които бяха прекарали заедно. Тревожеше се за благосъстоянието му в тази „дивашка страна“ и се надяваше той да завърши мисията си и да се завърне — да се завърне в сладките прегръдки на Амелия без съмнение, помисли си Маги язвително. Представи си как би могла да изглежда прекрасната Амелия — руси коси, порцелановосини очи, бледа кожа, устнички като розови пъпки, закръглени женски форми, накичени с коприна, дантели и панделки. Дали Кристофър обичаше тази жена? Дали тя го обичаше?
Маги продължаваше да потропва с пръст по писмото, докато се вглеждаше в спящия си съпруг. Джени бе казала, че той ще се изправи на крака след няколко дни и ако раните му не загноят, което до този момент не се бе случило, той ще има само белези, с които да се хвали. Маги раздразнено сбърчи чело. Нямаше нищо против да добави още няколко белега към тях. Дали пликът в ръката на Маги бе студен, или ръката й се бе вледенила при мисълта за безспорно прекрасната, мила, слаба, добре възпитана и тъпа дама, която бе написала писмото? Тя ли е причината, поради която той се държи тъй хладно с нея, откакто се ожениха? Може би му беше прекалено тежко да пожертва Амелия?
Маги се изкушаваше да покаже на Кристофър писмото, но реши, че това не би помогнало много. Ако той изпитваше тайни чувства към английската девойка, кавгата щеше само да влоши положението. Тя направи гримаса на съжаление, отиде тихо до шкафа от суров бор и сложи писмото при останалата кореспонденция под сгънатите ризи.
— Маги…
Тя се обърна и видя намръщеното лице на Кристофър, който току-що се бе събудил. Гласът му беше дрезгав от дългото мълчание.
— Какво търсиш там?
— Нищо. — Бързо затвори чекмеджето. — Аз… оправям ти ризите.
— Какъв ден е днес? — попита той раздразнено.
— Ами днес сме… вторник. — Отиде при леглото и нагласи възглавниците му. — Не, не се опитвай да ставаш, Кристофър. Джени каза, че трябва да лежиш и да почиваш.
Цветът на лицето му е по-добър, отбеляза Маги, когато той неохотно се отпусна на възглавниците.
— Трябва да се връщаме в Санта Фе.
— Точно така. Веднага ще кажа на Дерек да докара колата.
Кристофър се усмихна на саркастичния й тон.
— Не сега, след два или три дни. Във всички случаи скоро. Може би трябва да пиша на Питър и да му обясня защо се забавихме.
— Аз ще му пиша. След като Питър изгуби толкова много време, за да ме научи да пиша, мога да направя нещо полезно с тези умения.
— Пиши му, че ще се върнем до една седмица.
— Няма да си тръгнем, докато Джени не каже, че можеш да пътуваш. Не би желал да развалиш бродерията, която тя направи по теб, нали така?
Маги отиде до леглото и постави ръка на челото му.
— Нямаш треска. Това е добре.
Преди тя да успее да отдръпне ръката си, Кристофър сграбчи китката й твърде силно за човек, който едва успява да помръдне пръста си.
— Седни, Маги.
Тя погледна към люлеещия се стол, който беше на метър и половина от нея.
— Ще трябва да пуснеш ръката ми — каза тя.
— Не на стола… Седни на леглото.
Тя седна, като внимаваше да не причини болка на израненото му тяло.
— Мисля, че не съм ти благодарил както трябва за това, че спаси живота ми.
— Няма нищо…
— Защо не бях на себе си, за да видя как ругаеш мечката! Ако човек не те познава, изобщо няма да повярва на тази история.
— Ами ти и Питър сте ми казвали, че когато се разсърдя, езикът ми става убийствен. Доколкото разбирам, той не се е харесал и на мечката.
— А доколкото аз разбирам, би трябвало да съм доволен, че си била ядосана.
— Бъди доволен, че проклетата мечка не беше много изгладняла. — Разбра какво е казала и направи гримаса. — Извинявам се.
Кристофър се засмя.
— Маги, ти наистина си изключителна, жена. — Пръстите му обхванаха цялата й ръка. — Искам да знаеш, че много добре съзнавам какво ти дължа за изключителната смелост, с която спаси живота ми. Заклевам ти се, че никога няма да съжаляваш за това, че ми довери своите дела и земята си. Доколкото това е по моите сили, нищо няма да ти липсва.
Тя се усмихна.
— Всъщност ти не знаеш какво искам аз, нали така?
— Кажи ми какво е! Ако е по възможностите ми, то ще е твое.
Той навярно щеше да й се изсмее, ако Маги му кажеше, че желае сърцето му.
— Когато разбера какво искам, ще ти кажа.
Кристофър продължаваше да държи ръката й, сякаш изобщо не желаеше да я пусне.
— Ще отида в кухнята и ще ти донеса нещо за ядене.