Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
„Аз имах повече вроден талант да воювам, но при все това Ендър беше по-добър командир. Дали защото той е израснал там, където не се е тревожил как да си осигури прехраната, където хората са го ценили и закриляли? Там, където съм израснал аз, ако намериш някой захвърлен къшей хляб, започваш да се опасяваш, че другите деца ще те убият, за да ти го вземат. Дали затова аз се сражавах толкова отчаяно, а Ендър умееше да се въздържа?
Не, не беше заради мястото. Двама души, попаднали в еднаква ситуация, не избират една и съща линия на поведение. Ендър си е Ендър, аз съм си аз. На него му беше писано да унищожи формиките. А аз съумях да оцелея.
И какво сега? Останах пълководец без армия. Имам мисия, но нямам представа как да я изпълня. Петра, ако е жива, е в смъртна опасност и разчита на мен да я спася. Всички други са свободни. Само за нея не знаем къде е. Какво е направил с нея Ахил? Няма да позволя Петра да свърши като Поук.“
Ето това беше. Разликата между Ендър и Бийн. Ендър бе излязъл от най-жестоката битка в детството си като абсолютен победител. Беше сторил онова, което трябваше. Бийн обаче бе осъзнал опасността за приятелката си Поук твърде късно. Ако се беше усетил навреме, можеше да я предупреди, да й помогне. Да я спаси. Вместо това намери тялото й в Рейн, полюшващо се сред боклуците покрай доковете.
Сега историята се повтаряше.
Бийн спря пред къщата на Уигинови. Ендър никога не я беше виждал, а на съдебния процес не показаха снимки от нея, но Бийн си я представяше точно такава. Дърво в двора, с дървени стъпала, заковани върху дебелия ствол, водещи към платформа сред мощната корона. Спретната, добре поддържана градина. Спокойно пристанище. Място, което Ендър никога не е имал. Питър и Валънтайн обаче бяха израснали тук.
„Къде е градината на Петра? Къде е моята?“
Бийн знаеше, че не е прав да мисли така. Ако се върнеше на Земята, Ендър несъмнено също щеше да се крие — ако Ахил или някой друг не го убиеше веднага. При все това обаче той се питаше дали Ендър не би предпочел да живее като него, на Земята, дори да се налага да се крие, а не където беше сега, в космоса, на път към неизвестни светове и живот в постоянно изгнание.
От къщата излезе някаква жена. Госпожа Уигин?
— Да не си се загубил? — попита.
С разочарование — не, по-скоро отчаяние — Бийн осъзна, че е свалил гарда. Тази къща можеше да е под наблюдение. Дори да не беше, госпожа Уигин можеше да го запомни, това малко дете, което се скиташе около дома й по време, когато би трябвало да е на училище.
— Тук ли живее семейството на Ендър Уигин?
Лицето й за миг помръкна, тя се усмихна, но в изражението й личеше тъга:
— Да, но той не е израснал тук и не приемаме посетители.
По неизвестна за самия него причина Бийн каза:
— Аз бях с него. В последната битка. Той ми беше командир.
Усмивката й отново се промени, от обикновена любезност към повече топлота и болка.
— Аха, ветеран. — По лицето й се изписа тревога. — Познавам лицата на всички другари на Ендър от последната битка. Ти си този, който загина. Юлиан Делфики.
Ето че го разкриха — и само по негова вина, защото издаде, че е от джийша на Ендър. Какво си въобразяваше? Те бяха само единайсет.
— Очевидно някой иска да ме убие. Ако кажете на някого, че съм идвал, това несъмнено ще му помогне.
— Няма да казвам на никого. Но е доста непредпазливо да идваш тук.
— Трябваше да видя — отвърна Бийн, като се почуди дали звучи правдоподобно.
Тя веднага отгатна:
— Това е абсурдно. Нямаше да рискуваш живота си без причина. Питър го няма.
— Знам. Преди малко се срещнахме в университета.
Сетне му хрумна, че тя не би си помислила, че е дошъл при сина й, ако не знаеше с какво се занимава Питър.
— Значи знаете — отбеляза Бийн.
Тя затвори очи, сега си даде сметка, че се е издала.
— Или сме големи глупаци, или веднага решихме, че можем да си имаме доверие — отбеляза. — Толкова бързо си признахме всичко.
— Глупаци сме, ако се окаже, че не можем да си имаме доверие.
— Ще поживеем и ще видим. — Тя се усмихна. — Хайде, да не висиш на улицата, защото хората ще се почудят защо дете на твоите години не е на училище.
Пусна го да влезе. Ето, сега Бийн прекрачваше прага, който Ендър сигурно е копнял да види. Но така и не получи възможност. Като Бонсо и другите жертви на войната. Бонсо — убит; Ендър — изчезнал; а сега Бийн влизаше в дома на Ендър. Само че това не беше сантиментално посещение при скърбящите родители. Започваше нова война и тази жена имаше друг син, когото можеше да загуби.